Изгледах го мълчаливо. Това бе преди повече от двадесет години, а оттогава се бяха появили много хубави машини. Но Еймос помнеше „Либърти Файв“. Самолетът, с който бе започнал.
Нещо в лицето му изведнъж ми припомни за онзи Еймос Уинтроп, който бях познавал някога.
— Какъв е моят дял в сделката? — запита хитро той.
— Това си е между теб и Роджър — свих рамене аз.
— Добре. — Когато се изправи, в позата му имаше някакво достойнство. — Ако трябваше да се пазаря с теб, не бих се съгласил, на никаква цена.
Затътри се пак към спалнята.
— Откъде да си взема дрехи? — озъби се той.
— Долу има магазин за мъжко облекло. Телефонирай да ти изпратят каквото ти е нужно.
Вратата се затвори след него и аз присегнах за цигара. Долавях приглушения му говор. Облегнах се в креслото и оставих дима да излиза свободно през носа ми.
Когато дрехите пристигнаха, казах да ги занесат в стаята му. После на вратата отново се позвъни и псувайки, отидох да видя кой е. Започвах да се чувствам като някакъв лакей. Отворих вратата.
— Здравейте, мистър Корд.
Беше детски глас. Погледнах надолу изненадан. Джо-Ан бе застанала до Моника, прегърнала куклата, която й бях подарил, в едната ръка и уловила палтото на майка си в другата.
— Макалистър ми изпрати телеграма във влака — обясни Моника. — Каза, че сигурно си тук. Намери ли Еймос?
Загледах я тъпо. Мак изглежда е изкуфял. Узнал е, че влакът има тричасов престой в Чикаго и е знаел, че Моника ще си тикне носа тук. Ами ако не исках да я видя?
— Намери ли Еймос? — повтори Моника.
— Да, намерих го.
— О, ядене! — възкликна изведнъж Джо-Ан, хвърляйки поглед към масичката. — Гладна съм. — Тя изтича покрай мен и като се покатери в креслото, захапа една печена филийка. Вторачих изненадан поглед в нея.
Моника ме погледна сконфузено.
— Прощавай, Джонас — прошепна тя. — Знаеш какви са децата.
— Ти каза, че ще закусим с мистър Корд, мами.
— Джо-Ан! — изчерви се Моника.
— Няма нищо — казах аз. — Няма ли да влезеш?
Тя влезе в стаята, а аз затворих вратата.
— Ще ви поръчам закуска — казах аз и тръгнах към телефона.
— За мен само кафе — усмихна се Моника и си свали палтото.
— Пристигна ли лекарят, Джонас?
Моника вдигна поглед.
Аз вдигнах поглед.
Джени бе застанала на прага на отворената врата с разпилените си дълги руси коси върху палтото от тъмни норки, което бе загърнала около себе си като халат. Голите й крака и шия подчертаваха, че под палтото е гола.
Усмивката изчезна от лицето на Моника. Очите й бяха студени, когато се обърна към мен.
— Моля да бъда извинена, Джонас — изрече сдържано тя. — Трябваше да зная от опит и най-напред да телефонирам, преди да дойда. — Прекоси стаята и улови детето за ръка. — Хайде, Джо-Ан.
Бяха почти до вратата, когато си възвърнах гласа.
— Един момент, Моника — казах дрезгаво аз.
Гласът на Еймос ме прекъсна.
— А, тъкмо навреме, детето ми — обади се той. — Можем да си излезем заедно.
Обърнах се да го погледна. Болният, мръсен старец, когото бяхме открили в бара снощи, бе изчезнал. Пред мен стоеше някогашният Еймос, стегнат, облечен в елегантен, сив двуреден костюм, метнал небрежно тъмното пардесю през рамо. Беше стопроцентов главен директор, истински бизнесмен.
На устните му играеше лека злобна усмивка, докато прекоси стаята. Обърна се вече с ръка на дръжката на вратата.
— Децата ми и аз не бихме желали да смущаваме… — млъкна и се поклони леко по посока към Джени.
Тръгнах разгневен към вратата. Отворих я и чух отварянето и затварянето на вратата на асансьора, после в хола настъпи тишина.
— Съжалявам, Джонас — промълви Джени. — Не исках да забърквам такава каша.
Погледнах я. Очите й бяха огромни и пълни със съчувствие.
— Не си направила нищо — успокоих я аз. — Нещата отдавна са забъркани.
Отидох до барчето и си напълних една чаша. Всички хубави чувства се бяха изпарили. За последен път играех ролята на милостивия самарянин. Изпразних чашата и се обърнах към Джени.
— Чукала ли си се някога по кожено палто? — запитах ядосано аз.