Но когато разгледа снимката, нещо в момичето я бе притеглило назад. Разбираше какво е видял в нея Джонас. Тя с нещо напомняше на Рина, но едновременно с това притежаваше черти, които бяха само нейни.
Едва когато проучи снимката по-внимателно, разбра за какво се касаеше. Момичето излъчваше една странна аскетичност, независимо от чувствените си черти. Зад светското си познание очите от портрета гледаха с бистрата невинност на дете. Беше лицето на момиче, запазило душата си недокосната, независимо колко богат бе натрупаният й опит.
Джени си закопча сутиена и нахлузи плътния черен пуловер, докато той стигна до широките панталони. Седна и пое чашата горещ шоколад от Айлин.
— Сякаш изведнъж съм изпразнена — заяви тя, след като отпи от чашата. — Чувствам се напълно изчерпана.
Айлин се усмихна и също отпи.
— Всеки се чувства така след завършването на филм.
— Струва ми се, че никога не бих могла да направя втори — продължи Джени замислено. — Че друга роля никога не би ме заинтересувала. Като че ли цялата ми същност се преля в този филм и не ми е останало нищо повече.
Айлин пак се усмихна.
— Това ще изчезне в момента, когато сложат новия сценарий в ръцете ти.
— Така ли мислиш? — попита Джени. — Така ли става?
Айлин кимна:
— Винаги е така.
Шумна врява долетя през тънките стени. Джени се усмихна.
— Вдигат цяло тържество.
— Корд поръча да се изпрати богата трапеза. Двама души обслужват на бара. — Айлин си изпи шоколада и остави чашата. Стана и погледна момичето. — Всъщност, дойдох да се сбогуваме.
Джени я погледна въпросително.
— Заминаваш ли?
Айлин кимна.
— Връщам се на Изток, с нощния влак.
— О — пророни Джени. Остави чашата и стана. Протегна ръка на Айлин. — Благодаря за всичко, което стори. Много научих от теб.
Айлин пое ръката й.
— Отначало не ми се идваше, но сега се радвам, че дойдох.
Ръкуваха се официално.
— Надявам се пак да работим заедно — каза Джени.
Айлин тръгна към вратата. Обърна се.
— Сигурна съм в това — каза тя. — Ако ме искаш, пиши ми. Ще дойда на драго сърце.
Само след миг вратата пак се отвори и Ал Петрочели, отговорникът по рекламата, надникна. Зад него нахлу порой музика.
— Хайде, идвай — каза той. — Тържеството е в разгара си. Корд ни изпрати оркестър.
Тя остави цигарата.
— Само за минутка — каза тя и се обърна към огледалото, да си оправи косата.
Той я погледна.
— Няма да дойдеш така? — запита недоумяващо той.
— Защо не? Филмът свърши.
Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
— Но, скъпа Джени, опитай се да разбереш. Има представители на „Лайф“. Ще отразяват тържеството. Какво ще си помислят читателите им, ако звездата на най-големия филм, който сме направили от десет години, е облечена в обикновен чер пуловер и панталони? Трябва да им дадем да видят повече.
— Няма да облека вече този костюм — настоя упорито Джени.
— Моля ти се, мила. Обещах им малко поразголена красота.
— Щом това искат, дайте им снимки от филма.
— Сега не е време за капризи — заяви Ал. — Слушай, досега беше послушно момиче. Хайде. Само този път, моля те.
— Всичко е наред, Ал — долетя зад него гласът на Бонър. — Ако Джени не иска да се преоблече, няма защо да го прави. — На лицето му грееше приятната грозна усмивка, когато влезе в малката съблекалня. — Всъщност — продължи той — мисля, че за читателите на „Лайф“ това би било приятна промяна.
Ал го погледна.
— Добре, щом смятате така, мистър Бонър — примири се той.
Бонър се обърна към нея все така усмихнат.
— Е, ето че сполучи.
Тя не му отговори, само продължи да го гледа.
— Мислих за теб — каза той, приковал очи в лицето й. — Сега ти си голяма звезда.
Тя не каза нищо.
— „Грешницата“ ще бъде недостижим филм.
— Не съм мислила за това — призна тя.
— Разбира се. Нито ти, нито Джонас — засмя се Бонър. — Защо ви е? Не ви е това работата. То е моя грижа. Джонас е човек на настроенията. Иска ли да направи филм, прави филм. Но могат да минат осем години, преди да се захване с нов.