— Така ли? — запита тя, срещайки спокойно погледа му. Той сви рамене.
— Моя работа е да те включвам във филми. Ако минат години, докато направиш нов филм, хората ще те забравят. — Той бръкна в палтото и извади пакет цигари. — Онази мексиканка все още ли работи при теб?
— Да.
— В същия дом ли живееш?
— Разбира се.
— Мислех да прескоча някоя вечер следващата седмица — продължи той. — Искам да обсъдим някои сценарии.
Тя замълча.
— Джонас заминава — отбеляза той. — По работа, в Канада. — Усмихна се. — Знаеш ли, добре, че не е чул какво се говори за теб.
Тя бавно въздъхна.
— Да.
— Какво ще кажеш за сряда вечерта?
— По-добре първо се обади по телефона — каза тя през свити устни.
— Разбира се, забравих. Нищо не се е променило, нали?
Тя вдигна очи към него.
— Не — каза безжизнено тя. После се запъти покрай него към вратата. Обзе я страхотна слабост. Нищо не се беше променило. При нея винаги ставаше така. Нищо не се променяше, освен начина на плащане.
2.
Събуди се и видя разлюляното бяло пране, окачено на въжето за простиране пред прозореца. Тежкият аромат на телешко със зеле, който летният бриз донесе от съседната кухня, й подсказа, че е неделя. Неделите бяха винаги такива, само дето, когато беше малка, бяха по-весели.
В неделя, когато се върнеше от църква с майка си, баща й я очакваше усмихнат, със сресани и подрязани мустаци, с гладко лице, леко дъхащ на моряшки ром. Подхвърляше я във въздуха и я улавяше, притискаше я към себе си и изръмжаваше: „Как е моето малко Мече Джени тази сутрин? Дали е сладка и изпълнена с божия святост направо от извора зад черквата?“.
Тя се смееше и той се смееше, а понякога и майка й се смееше дори, като казваше: „Е, Томас Дентън, тъй ли трябва един баща да говори на дъщеря си, посявайки в нея зърното на собственото си непокорство пред божията воля?“.
И баща й, и майка й бяха млади, изпълнени със смях и щастие, с божията благодат, която обливаше залива на Сан Франциско. След обилния обяд той се обличаше старателно в хубавия си син костюм, улавяше я за ръка и двамата се отправяха да търсят приключения.
Първото приключение биваше кабелният трамвай, който минаваше покрай къщата им. Уловил я в прегръдките си, баща й скачаше в движещата се кола и като размахваше синьо-бялата си карта на кондуктор, която му даваше право да се вози безплатно във всяка от колите на компанията, си проправяше път напред към ватмана. Там държеше лицето й към насрещния вятър, докато дъхът й заседнеше в гърлото и тя си мислеше, че ще се пукне от радост, докато свежият, сладък вятър пълнеше гърдите й.
— Това е моята дъщеря, Мечето Джени! — обясняваше той на всеки, готов да го слуша, и гордо я вдигаше така, че всеки да я види.
И пътниците, погълнати дотогава от собствените си мисли, й се усмихваха, заразени от радостта, която искреше от кръгличкото грейнало лице.
После отиваха в парка или понякога на кея, където си хапваха топли скариди или раци, обилно подправени с чесън, а баща й пиеше тъмна пенеста бира, купувана от контрабандиста, който сновеше наоколо. Но само за да премахне миризмата на чесъна, разбира се. Или отиваха в зоологическата градина и той й купуваше пакетче фъстъци, за да нахрани слона или маймуните в клетките. А привечер се връщаха; тя беше уморена и понякога дори заспала в прегръдките на баща си. А на другия ден беше понеделник и тя едва дочакваше следващата неделя.
Не, нищо не минаваше така бързо както неделите в детството. После тръгна на училище, отначало изплашена от сестрите, строги и отблъскващи в черните си одежди. Дребното й, кръгло лице беше замислено над моряшката блуза с морскосиния шнур. Но те я учеха на катехизиса, после я миропомазаха и страхът й постепенно изчезна и започна да ги възприема като възпитателки, които й разкриваха богатството на християнския живот, а безгрижните недели потъваха все по-надълбоко в гънките на разума, докато едва можеше да си ги припомни.
Джени лежеше мирно в шестнадесетгодишното си легло, с уши изострени към шумовете на неделната утрин. За миг беше тихо, а след това прокънтя пискливият глас на майка й:
— Мистър Дентън, за последен път ти казвам, че е време да се става за утринната литургия.
Гласът на баща й бе дрезгав, думите — неразбираеми. Мислено го виждаше как лежи небръснат и подпухнал от съботната си бира, по дългите си вълнени долни гащи, на мекото широко легло, заровил лице в огромната възглавница. Пак чу гласа на майка си: