Джени се замисли за момент. После вдигна очи към Преподобната майка.
— Искам да победя Хелен Уилкс в шампионата по тенис на Съединените щати.
Преподобната майка се разсмя. Продължаваше да се смее, когато сестра Сирил влезе с чая. Погледна момичето.
— Бива си те — каза накрая тя. — А предчувствам, че ще станеш и много добра милосърдна сестра.
3.
Том Дентън усети, че нещо не е наред в момента, когато застана на гишето за плика със заплатата си. Обикновено касиерът имаше готово остроумие от рода на това да задържи ли плика и да го предаде на жена му, за да не изчезне в бирарията в събота вечер. Но този път нямаше шега, нито дружелюбно остроумие, което бе неизбежен спътник на седмичните им срещи вече близо петнадесет години. Вместо това, касиерът бързо му мушна плика изпод стоманената решетка на гишето, извил поглед встрани.
Том го изгледа за момент. После погледна към хората в редицата зад него. Те също знаеха. Разбираше от начина, по който го гледаха. Обзе го някакво чувство на срам. Това не можеше да му се случи. Не след петнайсет години работа. Отпусна поглед и се отстрани от гишето с плика в ръка.
Не беше нужно някой да му обяснява, че времената са тежки. Беше 1931 година и доказателствата бяха навсякъде край него. Семействата, получаващи помощи, опашките за хляб, безкрайните сиви, уморени лица на мъжете, които се качваха в колата му всяка сутрин.
Почти беше излязъл от депото. Изведнъж не можеше повече да чака и се шмугна в един тъмен ъгъл да отвори плика със заплатата. Разкъса го с треперещи пръсти. Първото нещо, което попадна в ръцете му, бе всяващата ужас зелена хартийка.
Загледа я в недоумение. Сигурно беше грешка. Не можеше да се касае за него. Той не работеше от година или две, дори не от пет. Имаше старшинство. Петнайсет години. Не можеха да уволняват работниците с петнайсет години стаж. Не още.
А бяха го сторили. Пак загледа листа на слабата светлина. Уволнен. Каква горчива ирония. Причината, която изтъкваха за всички намалявания на заплатите, бе да избегнели уволненията. Дори и профсъюзът така им го беше обяснил.
Натъпка плика в джоба си, опитвайки се да се пребори с внезапно появилия се страх, свил стомаха му. Какво щеше да прави сега? Разбираше само от трамваи. Беше забравил всички други умения, не помнеше много от нещата, които бе работил. Сещаше се, че на младини бе карал ръчна количка.
Излезе от тъмното депо и премигна на дневната светлина. Отвън на тротоара стоеше група мъже в износени сини униформи. Един от тях му подвикна:
— И тебе ли, Дентън?
— Да — погледна го Том и кимна.
— Нас също — добави друг. — Гонят най-старите работници, защото получаваме най-много. Всички нови задържат.
— Ходихте ли в профсъюза? — попита Том.
— Ходихме и се върнахме. Салонът е затворен. Пазачът ни каза да сме идели в понеделник.
— Защо не се обадихте на Риордан?
— Домашният му телефон не отговаря.
— Някой трябва да знае къде е Риордан — настоя Том. — Да идем в клуба и да накараме пазача да ни каже къде е. В края на краищата, защо плащаме членски внос, ако не можем да се съберем там?
— Добра идея, Том. Не можем да оставим просто да ни сменят с по-нископлатените, каквото и да казват.
Тръгнаха към профсъюзния клуб, през два квартала от трамвайното депо. Том крачеше мълчаливо. Все още не му се вярваше. Десет цента на час не можеха да означават кой знае колко за компанията. Ха, че той дори би бил съгласен на ново понижаване, ако го бяха питали. Не бяха прави да постъпват така. Трябваше да открият Риордан. Той щеше да знае какво трябва да направят. Беше профсъюзният представител.
Салонът на клуба бе затъмнен, когато стигнаха там и те задумкаха по вратата, докато старият нощен пазач им отвори.
— Казвам ви бе, хора, Риордан не е тук — заяви раздразнено той.
— Къде е Риордан?
— Не знам — отговори пазачът и се накани да затвори вратата. — Вие се прибирайте у вас си.
Том си мушна крака в процепа на вратата и натисна. Старецът политна назад, препъна се и едва не падна. Мъжете нахълтаха в сградата подир Том.
— Разкарайте се — закрещя старецът с роптаещ глас.
Без да му обръщат внимание, те нахлуха в салона за събрания, просторна зала в дъното на коридора. Групата бе нараснала вече на близо трийсет души. Веднъж влезли, те застанаха несигурно; не знаеха какво да правят нататък. Скупчиха се и се заоглеждаха.