— Да-а-а-а!
— Внимавай, Том — викна някой от дъното, — може сред нас да има доносник.
Всички се разсмяха. Том размаха ръка.
— Ако има такъв — каза той сериозно, — нека отиде при началниците и да им каже какво правим тук. Ще им дадем да разберат, че не могат да постъпват така с нас.
Чу се силно ръкопляскане.
Том отново махна с ръка, за да въдвори тишина.
— Сега ще гласуваме да има ли стачка — продължи той. — Всички, които са съгласни, да кажат „да“.
Изведнъж мъжете се умълчаха. Спогледаха се нервно един друг. Вратата в дъното на залата се отвори и Риордан застана на прага.
— Какви са тези врели-некипели приказки за стачка, бе, хора?
Обърнаха се изненадани и се вторачиха в него. Червеноликият, дебел профсъюзен организатор се запъти през залата, последван от приглушения шепот на мъжете. Обстановката се разведряваше. Риордан беше тук. Той щеше да им каже какво да правят. Щеше да оправи всичко.
— Здравей, Том — поздрави Риордан, пристъпвайки към масата. Протегна ръка. Том се здрависа с него. Правеше го за пръв път.
— Дойдохме тук, защото мислехме, че профсъюзът трябва да направи нещо за нас.
Риордан го изгледа лукаво.
— Разбира се, Том — успокои той. — Правилно сте постъпили.
Том въздъхна облекчено. За миг му бе минало през ума, че Риордан ще се разгневи заради начина, по който бяха нахлули в клуба. Видя как Риордан се обърна към хората и вдигна ръка. В залата се възцари тишина.
— Хора — започна Риордан с дълбокия си глас, — причината да не ме намерите бе, че се отправих в управлението на компанията в момента, когато чух за уволненията. Нямаше време да свикам събрание, но искам да знаете, че профсъюзът веднага се залови за работа.
Из тълпата се понесоха приветствени възгласи. Хората се загледаха смутено един друг.
— И искам да изразя одобрението си към нашия приятел Том Дентън за проявената съобразителност да ви доведе тук, в клуба. Това показва, че Том Дентън, като всеки друг знае, че профсъюзът е негов приятел.
Том се изчерви, когато мъжете пак закрещяха одобрително. Риордан се обърна към тълпата.
— Работих цял следобед, борих се с ръководството и накрая успях да ги накарам да отстъпят малко.
Бурните възгласи само дето не отнесоха покрива.
Риордан отново вдигна ръка, все така усмихнат.
— Не се радвайте още, момчета. Както казвам, накарах ги само да отстъпят съвсем малко, но това е началото. Те обещаха да се срещнем пак следващия месец.
— Ще ни върнат ли на работа? — запита Том.
Риордан го погледна, после се обърна към мъжете.
— Ръководството се съгласи да върне десет от мъжете, които бяха уволнени тази седмица. Съгласиха се също така да върнат десет следващия месец.
Странна тишина се възцари в залата. Мъжете се заоглеждаха един друг нервно.
— Но повече от петдесет бяха уволнени — каза високо Том. — Какво са десет души от всичките?
— Това е само началото, Том — заобяснява той. — Не може всички изведнъж.
— Защо не? — разпалено упорстваше Том. — Как уволниха всички ни наведнъж?
— Това е друго — каза Риордан. — Компанията има право да уволнява, ако работите вървят зле.
— Знаем това. Нас ни дразни начинът, по който го сториха. Те не обърнаха внимание на старшинството, утвърдено в договора с профсъюза. Уволниха всички, получаващи шестдесет и пет цента на час, а задържаха получаващите по петдесет и пет цента на час.
— Зная — прекъсна го Риордан. В гласа му се долавяха резки нотки. — Но връщането на десет души е началото. Това е по-добре, отколкото всичките да останат на улицата. — Той се обърна пак към групата. — Десет от вас ще се върнат. Може би следващия месец ще се върнат още десет. Това е по-добро от нищо. Компанията не я е грижа дали ще стачкувате. Казват, че като не работят, ще спестят пари.
— Аз мисля да склоним — извика един от тях. — Десет на работа е по-добре, отколкото всички навън, както казва Риордан.
— Не — обади се Том сърдито, ставайки на крака. — Компанията трябва да върне всички. Всеки от нас има еднакво право да се върне. Ако всеки от нас приеме понижаване на заплатата на петдесет и пет цента на час, компанията би могла да върне всички.
Риордан се изсмя дрезгаво.