Джони Бърк скучаеше. Дръпна за последен път от фаса и го хвърли в канавката. Момчето с пъпчивото лице до него каза:
— Да идем да видим дали Теси е свободна.
— Теси никога не е свободна. Освен това чух, че един прихванал трипер от нея. Не ми се рискува. — Джони измъкна нова цигара и я запали, после нервният му поглед обходи улицата. — Иска ми се поне веднъж да спипам някоя, която никога не се е чукала с друг.
— Как ще стане това, Джони?
— Има начини, Анди — изрече загадъчно Джони. — Има начини.
Анди го загледа с любопитство.
— Говориш, като че ли знаеш.
Джони кимна и се потупа по джоба.
— Тук имам едно нещо, което би накарало всяко маце да се разкрачи.
— Така ли, Джони! — възкликна Анди. — Какво?
Джони снижи поверително глас.
— Какво?
— Испанска муха, глупако — тросна се Джони. — Откраднах малко, докато Докторът ме помоли да вардя аптеката, докато се качи горе.
— Иха! — възкликна Анди удивен. — На всяка мацка ли действа?
— Разбира се — кимна Джони. — Ако успееш да й го сипеш в пиенето. Само мъничко и тя веднага се сгорещява като фурна.
Аптекарят си подаде главата през вратата.
— Джони, ще повардиш ли магазина? Трябва да се кача за малко горе.
— Дадено, Докторе.
Видяха го как влезе в съседния вход, после влязоха в дрогерията. Джони мина зад тезгяха и се облегна небрежно на масата.
— Ще пием ли по една кола, Джони?
— Не — отсече Джони. — Никаква аванта, докато вардя магазина на Доктора. — Започна да отваря и затваря напосоки чекмеджетата зад тезгяха. — Хей, Анди — подвикна той. — Искаш ли да видиш къде Докторът държи презервативите?
— Разбира се — каза Анди и мина зад тезгяха.
— Може ли една кола, моля?
Гласът на момичето долетя откъм машината за безалкохолни напитки. И двете момчета се спогледаха сконфузено. Джони бързо затръшна чекмеджето.
— Разбира се, Джени.
— Къде е Докторът?
— Качи се горе за малко.
— Видяла ни е — прошепна Анди. — Знае какво гледахме.
Джони погледна Джени на път към автомата. Може би го беше видяла. Странна усмивка играеше на лицето й. Натисна ръчката за кока-кола и загледа преливащата в чашата тъмна течност.
— Шампионът обади ли ти се вече, Джени?
Тя поклати глава.
— Трябваше да ходим на кино тази вечер, но не се върна от Бъркли. Надявам се, че нищо не се е случило със стипендията му.
Джони се усмихна.
— Че какво може да се случи? — попита той. — Вече спечели финала на щата.
Анди застана зад него.
— Дали ще й подейства? — прошепна той. Джони разбра какво иска да каже. Вдигна поглед. Изведнъж му се стори, че никога не бе виждал Джени. Тя бе от порядъчните, а на такива той не обръщаше внимание. Беше си оставила чашата и разлистваше някакво списание. Хареса му начинът, по който роклята се опъваше на тялото й. Никога не бе забелязвал, че нейните са толкова големи. Нищо чудно, че Майк Халоран я държеше на синджир. Ненадейно мушна ръка в джоба, извади увитата хартия и изсипа щипка прах в чашата й.
Джени взе едно от списанията на рафта и тръгна, обърната към тезгяха. Джони погледна в чашата. Отделни прашинки продължаваха да плуват отгоре. Той я взе и я допълни с течност, — после я задържа под кранчето за сода и я разбърка. Постави я пред нея и погледна часовника на стената.
— Не е ли малко късно да си навън?
— Събота вечер е — отговори Джени. — Вкъщи беше толкова горещо, че реших да взема малко въздух. — Остави монетата от пет цента на тезгяха и взе сламка от купчинката.
Джони я загледа напрегнато, докато отпиваше от чашата.
— Бива ли я?
— Малко по-сладка е.
— Дай да ти сложа сода тогава — бързо предложи Джони. — Сега как е?
Тя смукна през сламката.
— Сега е добре. Благодаря.
Той взе монетата, отиде и я пусна в касата.
— Видях те какво направи — прошепна му Анди.
— Млък!
Джени разгръщаше бавно страниците на списанието и отпиваше от чашата. Беше я изпразнила наполовина, когато аптекарят се върна в магазина.
— Всичко наред ли е, Джони?
— Наред е, Докторе.
— Благодаря, Джони. Ще пиеш ли една кола?