Баща й пламна разгневен.
— Най-напред, мистър О’Конър — каза рязко той, — това, което вие наричате инцидент, не беше инцидент. Двете гадни хлапета изна…
Адвокатът го прекъсна с ръка.
— Знаем какво са направили — каза той. — Но вижте, мистър Дентън, каква е ползата от един процес, който отново ще привлече вниманието върху дъщеря ви и ще й напомни за неприятните изживявания. И какво би станало, ако момчетата бъдат оправдани?
Баща й се изсмя.
— Оправдани ли? Бях в участъка, когато полицията ги докара. Чух как подсмърчаха и хленчеха за прошка.
— Какво са казали тогава, мистър Дентън — обясни адвокатът, — е без значение. Важното е какво ще кажат в съда. А те ще кажат, че дъщеря ви ги е подвела, че тя ги е накарала да я заведат в парка.
— Ще трябва да го докажат — мрачно рече Том.
— Трудно ще бъде да го опровергаете — настоя адвокатът. — Те са двама, а дъщеря ви е сама. И ще имат свидетели в тяхна полза, колкото и дъщеря ви.
— Започва да изглежда, като че ли дъщеря ми ще бъде подсъдима, а не те! — избухна Том.
— Именно — кимна адвокатът. — Така е в подобни случаи. Обвинителят може да загуби повече от обвиняемия.
— Репутацията на дъщеря ми говори сама по себе си — каза Том. — Отец Хедли от „Сейнт Пол“ и сестрите от колежа „Милосърдие“ ще ви кажат каква е моята Джени.
Адвокатът се усмихна загадъчно.
— Съмнявам се, мистър Дентън — каза тихо той. — Много се съмнявам. — Пак погледна Джени, а след това Том. — Упълномощен съм от моите клиенти да ви предложа хиляда долара, ако дъщеря ви оттегли обвинението си срещу момчетата.
— Мисля, че можете да си ходите, мистър О’Конър — заяви баща й, ставайки. — Не можете да купите това, което вече е откраднато.
Адвокатът също стана. Извади от джоба си визитна картичка, остави я на масата и се запъти към вратата.
— Можете да ме намерите в кантората ми по всяко време преди датата на процеса в случай че промените решението си.
— Какво ще правим сега, татко? — попита тя, връщайки се към настоящето.
— Отец Хедли каза, че съобщил същото на майка ти преди три седмици.
Тя вторачи поглед в баща си.
— Значи е знаела и нищо не ни е казала?
Той кимна. Тръпки пробягаха по нея. Имаше нещо сбъркано в един бог, който оставяше една майка да излага детето си на срам и унижение, само и само за да спаси собствената си съвест.
— Отец Хедли каза също, че стипендията в „Сейнт Мери“ е все още открита за теб, ако я искаш, Джени.
Изведнъж тя започна да се смее. Отказваха да й дадат добра атестация, но не отказваха да й дадат милостиня. Просто не можеше да свърже двете неща. Дали едното не идваше като компенсация за другото?
Той я погледна изумен.
— Защо се смееш, Джени?
Смехът й замря и тя го погледна сериозно.
— Нищо, татко — каза. — Мисля, че все пак би трябвало да телефонираш на онзи адвокат.
— Значи искаш да вземеш хилядата долара?
Тя кимна.
— И стипендията в „Сейнт Мери“. Така ще можете да преживеете, докато ме няма.
— Няма да приема парите ти.
— Ще ги приемеш, татко — каза тихо тя. — Поне докато си намериш работа и пак стъпиш на крака.
Почувства как сълзите напират в очите му и изведнъж я привлече към себе си.
— Обичаш ли ме, Мечо Джени? Обичаш ли тази клета, бедна отрепка, която е твоят баща?
— Знаеш, че те обичам, татко — веднага реагира тя с глава на гърдите му. Останаха така прегърнати, да си поплачат на стъпалата в притихналия здрач на хладната есенна вечер.
7.
Известно време се чуваше само свистенето на флуоресцентните лампи над хирургичната маса. Ръцете на доктор Грант бяха бързи и уверени, докато ловко измъкна съвсем здравия апендикс от едрата богата жена на операционната маса. Дълбокият му, мъжествен глас прогърмя в тишината:
— Готово — каза той с облекчение. — Можете да я затворите, доктор Лоб.
Обърна се от масата и една от сестрите ловко обърса потта от лицето му, докато другият хирург се залови да пришива ръбовете на инцизията.
Джени хвърли поглед към сестра М. Кристофър. Ако старшата сестра съзнаваше, че апендиксът не е бил засегнат, тъмните й очи, видими зад маската на лицето, не издаваха нищо.