— Сутура — изръмжа доктор Лоб, поднасяйки ръка. Джени автоматично му я подаде. После няколко минути нямаше време да вдигне очи. Беше много заета. Но усещаше, че сестра Кристофър я наблюдава. Това не я притесняваше както в началото. Но оттогава бяха изминали почти три години. Следващия месец се дипломираше.
Сестра Кристофър наблюдаваше Джени с одобрение. Това момиче беше наистина блестящо и се открояваше сред останалите в класа. Може би едно от сто имаше призвание към хирургията като Джени. Толкова много качества бяха нужни и Джени ги притежаваше всичките. Видът на кръв не я смущаваше още от първия път, когато се сблъска с нея. Джени беше сръчна и уверена в действията си. Бързо изработи афинитет между себе си и инструментите, после между себе си и хирурзите. Без този афинитет, който гарантираше един безмълвен диалог между сестрата и лекаря, операцията можеше да бъде фатално забавена, докато инструментите се мотаеха насам-натам.
Не на последно място бе факторът сила. Никой не си даваше сметка колко е важно за една хирургична сестра да бъде силна. Да бъде в състояние да стои часове наред до тихата бяла маса, дори когато краката изтръпваха, а бедрата и гърбът изгаряха от болка, породена от особената, полунаведена напред стойка. Да бъдеш в състояние да предаваш на лекаря тази сила и с нея да му вдъхваш сигурност, всичко представлява една непрекъсната верига. И силата да не трепнеш, когато веригата се скъса и отнасят млъкналия завинаги пациент; да седиш тихо и да се заловиш с почистването, уверен, че веригата ще се спои пак с докарването на нов пациент.
Доктор Лоб вдигна поглед и кимна.
— Превръзка. — Той махна обутата в бяла ръкавица ръка от плътно зашития разрез.
Джени бе готова с марления тампон, когато той си вдигна ръката. Веднага го сложи върху разреза, а с другата ръка взе от приготвените ивици лейкопласт от шкафчето с инструменти. Притисна плътно лейкопласта с пръстите си, провери дали превръзката е мека, но стабилна, после вдигна двете си ръце, за да покаже, че е свършила.
Сестра Кристофър кимна и пациентката бе покрита набързо и преместена от помощниците на друга маса. Чу се щракване и флуоресцентните лампи угаснаха. Графикът за сутрешните операции в „Сейнт Мери“ бе завършил.
— Това е четвъртият здрав апендикс, който маха този месец — промълви Джени, преодолявайки шума от струята вода в легена. — Защо го прави?
Младият лекар се засмя.
— За двеста и петдесет долара срещу едно цепване човек не спори с пациентите си.
— Но той не бива да го прави — прошепна тя. — Голям хирург е. Едва му стига времето за всичко останало.
— Разбира се — отвърна й също с шепот доктор Лоб. — Но дори и големите хирурзи трябва да ядат. Повечето от сложните операции са или безплатни, или трудно се дават. Така че не може да го виниш, ако от време на време отстранява по някой безобиден апендикс от някоя стара хипохондричка. В това няма никакъв риск. Докторът може да си плати сметките, а пациентът се фука с операцията си.
Той се изправи и протегна за кърпа.
— О-хо — предупреди той, — ето че се задава и самата звезда.
Джени взе кърпа от лавицата и започна да си бърше ръцете. Гласът на доктора долетя зад гърба й.
— Мис Дентън?
— Да, доктор Грант? — обърна се тя и го погледна.
— Научавам, че следващия месец се дипломирате.
— Надявам се.
— Не мисля, че има за какво да се безпокоите — увери я той. — Току-що говорих със сестра Кристофър. Тя има много високо мнение за вас. Аз също.
— Благодаря ви.
— Имате ли някакви конкретни планове какво ще правите след това?
— Не — отговори Джени. — Ще се явя на изпита и ще си търся работа в някоя от големите щатски болници.
— В болниците няма много свободни места сега.
Джени разбра смисъла на думите му. Не че имаха предостатъчно персонал. Всъщност персоналът не бе достатъчен, но не разполагаха с пари за необходимия им щат. Особено за операционен персонал. Те бяха най-добре платените.
— Зная — отвърна тя.
Той се поколеба за миг:
— Какво ще правите сега?
— Тъкмо се готвех да сляза в бюфета за обяд.
— Бих желал да поговорим. Сестра Кристофър каза, че няма нищо против да излезете от болницата за обяд. Да отидем да хапнем по една пържола със сос?
— Звучи чудесно — каза Джени.
— Добре — усмихна се той. — Ще ви чакам долу в колата си. Един черен Пакард.