Случи се след около месец от постъпването й. Намираше се в апартамента на горния етаж и чу шум в кабинета долу. Беше към осем вечерта. Най-напред помисли да не би да е забравила, че е дежурна. После се сети, че днес е вторник, а докторът имаше вечерни часове в клиниката само в понеделник, сряда и петък. Загаси пламъка под кафеничето и като си взе престилката, тръгна да провери какво става долу.
Когато отвори вратата на частния кабинет и надникна вътре, той бе седнал зад бюрото с посивяло лице и изтощен вид.
— Прощавайте, докторе, не знаех, че сте вие. Чух шум…
— Няма нищо, мис Дентън — усмихна се уморено той.
— Лека нощ, докторе — каза тя и се накани да затвори вратата.
— Една минутка, мис Дентън — обади се внезапно той.
Тя отвори вратата и го загледа.
— Да, докторе?
Той пак се усмихна.
— Бяхме много заети и не ми оставаше време да попитам. Доволна ли сте тук?
— Да, докторе — кимна тя. — Много.
— Радвам се.
— Трябваше да се приберете у дома, докторе. Имате много уморен вид.
— У дома? — запита той и горчива усмивка заигра по устните му. — Това е моят дом, мис Дентън. Само спя на другото място.
— Аз… не ви разбирам, докторе.
— Разбира се, че не — изрече тихо той. — Не съм и очаквал. Вие сте прекалено млада и красива, за да се тревожите за такива като мен. — Той се изправи на крака. — Сега се качете горе, мис Дентън. Ще се опитам да бъда максимално тих и да не ви смущавам.
Светлината от настолната лампа на бюрото, грееща в лицето му, го правеше още по-привлекателен от обикновено. Тя застана на прага, приковала очи в него. Почувства как сърцето й запулсира странно.
— Но аз се тревожа за вас, докторе. Работите извънредно много.
— Няма нищо — отвърна той с безжизнен глас. Обърна се да я погледне; очите им се срещнаха и се приковаха едни в други. Сякаш бе попаднала в някаква вихрушка и стремително се въртеше. Усети как краката й се разтрепериха и бързо се подпря с ръка на рамката, за да не падне. Думи не излязоха от устните й; продължаваше да го гледа безмълвна.
— Не ви ли е добре, мис Дентън?
Положи отчаяни усилия да поклати глава.
— Добре съм — прошепна тя, насилвайки погледа си встрани. — Добре съм. — Обърна се внезапно и изтича нагоре по стълбата.
Дори не бе разбрала, че я е последвал, докато не я улови пред вратата на апартамента. Топлотата на ръката му, сграбчила рамото й, проникна през тънката престилка.
— Боите ли се от мен, Джени? — запита дрезгаво той.
Тя го погледна в лицето и видя страданието в очите му. Странна слабост я завладя и щеше да падне, ако той не я бе задържал.
— Не — прошепна тя.
— Тогава какво ви е?
Тя загледа надолу, без да проговори, а топлината на ръката му сякаш възпламени огън в нея.
— Кажете ми! — настоя той и я раздруса.
Тя го погледна и сълзите бликнаха от очите й.
— Не мога!
— Можеш, Джени, можеш — уверяваше я той. — Зная какво чувстваш. Същото каквото и аз. Когато заспя, само теб сънувам, искам да те почувствам до себе си.
— Не! Моля ви се! Не е редно.
Силната ръка на хирурга я улови за брадичката.
— Обичам те, Джени — заяви той. — Обичам те.
Тя го загледа в очите, наблюдавайки как лицето му идва все по-близо към нея, после устата му се залепи на нейната. За миг затвори очи, чувствайки как огънят я обгръща цялата. Рязко извърна лице встрани. Пристъпи назад към стаята. Той влезе подир нея и затръшна вратата с крак.
— И ти ме обичаш — продължи безпощадно той. — Кажи го!
Тя го гледаше напрегнато, с широко отворени очи.
— Не — прошепна тя.
Той пристъпи още една крачка и силните му пръсти се впиха дълбоко в раменете й.
— Кажи го! — дрезгаво заповяда той.
Почувства се съвсем отпаднала, когато отново я докосна. Не можеше да извърне очи от лицето му.
— Обичам те — изрече отмаляла тя.
Той пак притисна уста в нейната и я целуна. Тя усети ръцете му под престилката, после пръстите му по гърба си, заети с разкопчаването на сутиена, гърдите й се измъкнаха от затвора и зърната се озоваха щастливи в дланите му. Тръпки на опиянение я разтърсиха и тя едва не падна.
— Моля ви се, недейте — прошепна тя, едва раздвижвайки устни под неговите. — Не бива.