— Къде е доктор Колтън?
— Ще дойде след минутка. Мие се.
Тя му пусна китката и каза нещо на някого зад себе си. Той извърна очи и зърна друга медицинска сестра. Усещайки убождането на игла в ръката си, бързо извъртя пак глава. Тя вече изваждаше забитата под кожата му игла.
— Хей, много сте бърза — отбеляза той.
— Това ми е работата.
— Аз също съм бърз — многозначително подметна той. Пак усмивката в сивите й очи.
— Зная. Чета вестниците.
Тъкмо тогава влезе доктор Колтън.
— Здравейте, мистър Стенхърст — поздрави той с присъщия си добродушен тон. — Пуснахме ли вода днес?
— Може би вие сте пуснали докторе, но знаете много добре, че аз не съм — отвърна сухо Стенхърст. — Иначе никога не биха ме върнали пак в тази касапница.
Доктор Колтън се засмя.
— Е, няма за какво да се безпокоите. Ще извадим бъбречните камъни за нула време.
— Все едно, докторе, радвам се, че това ще го стори специалист. Ако се оставя на вас, бог знае какво щяхте да изрежете.
Сарказмът му не смути доктор Колтън. Двамата се познаваха отдавна. Чарлз Стенхърст бе този, който първоначално му зае повечето от парите, за да изгради болницата си. Той пак се засмя.
Хирургът влезе и застана до доктор Колтън.
— Готов ли сте, мистър Стенхърст?
— По-готов не бих могъл да бъда. Само оставете нещичко за момичетата, нали, докторе?
Хирургът кимна и Стенхърст усети убождане в другата ръка. Изви глава и видя Джени, застанала до него.
— Сиви очи — каза той. Втората му жена бе имала сиви очи. Или третата? Не помнеше. — Предполагам, че няма да си свалите маската, за да ви видя лицето?
Пак забеляза шеговития проблясък.
— Едва ли докторите ще одобрят — каза тя. — Но след операцията ще ви навестя. Така бива ли?
— Чудесно. Предчувствам, че сте много красива.
Не видя как анестезиоложката зад гърба му кимна. Джени се наведе над лицето му.
— А сега, мистър Стенхърст — подкани го тя, — бройте от десет надолу с мен. Десет, девет, осем…
— Седем, шест, четири, пет, две, девет — устните му се движеха бавно и всичко изглеждаше тъй уютно и далечно. — Десет, осем, едно, три… шест, четири… едно… две… — гласът му замря.
Анестезиоложката погледна хирурга.
— Готово — каза тя.
Всички я видяха едновременно, поглеждайки в кухината, която хирургът беше отворил в тялото му: отвратителната сива тъкан, покриваща почти изцяло единия бъбрек и прокарваща си път с тънки, радиални пипала към другия. Без да вдига глава, хирургът постави двете парчета материя, който отряза в легенчето, което Джени предвидливо поднесе към него. Тя подаде легенчето на застаналата зад нея сестра, без да се обръща.
— Патологията — прошепна тя.
Сестрата излезе веднага, а Джени, със същите отработени движения, взе два хемостата. Асистиращият хирург ги пое от ръката й и стегна двете вени, щом хирургът ги разкри.
— Няма ли да изчакаме биопсията? — запита доктор Колтън, застанал на своето място до хирурга. Последният дори не вдигна поглед. Пръстите му бяха заети да опипват тъканта.
— Не, освен ако не настоявате, докторе. — Той протегна ръка и Джени сложи една кюрета в нея. Сега той работеше бързо, готвейки се да отстрани поразения бъбрек. Колтън се поколеба.
Чарлз Стенхърст не е обикновен мъж. Всички около операционната маса го знаеха. По едно или друго време старецът, който лежеше кротко тук, можеше да бъде всичко, каквото пожелае. Губернатор, сенатор, всичко. С повече от двадесет вестника, издавани в цялата страна, и огромно състояние, натрупано от нефт и злато, той никога не бе желал да бъде нещо повече от самия себе си. В родния му щат се гордееха с него и го поставяха на второ място, веднага след Хърст, когато ставаше въпрос за самоиздигнали се магнати.
Хирургът, сравнително млад мъж, станал бързо един от първите в областта на генитално-уринарните органи в света, долетял от Ню Йорк специално за операцията, се готвеше да извади засегнатия бъбрек. Сестрата зад Джени я потупа по рамото. Джени пое листчето от нея и го повдигна към него, така че да може да го види. Тя ясно различи напечатаните думи:
КАРЦИНОМА. МЕТАСТАЗА. ЗЛОКАЧЕСТВЕНА
Хирургът въздъхна леко и вдигна поглед към доктор Колтън.