Канеха се усмихна щастливо и излезе от палатката, за да иде на реката да се измие. Молбите й бяха чути. Червената брада бе доволен от нея.
Сега тя се движеше тежко, подута от детето, докато той седеше край масата и се чудеше защо ли бизоните не бяха дошли. Нещо отвътре му подсказваше, че те никога вече няма да се върнат. Премного от тях бяха избити през последните няколко години.
Най-после вдигна очи от масата.
— Събирай багажа — каза. — Ще се местим оттук.
Канеха кимна и послушно почна да сбира покъщнината, докато той излезе и превърза мулетата за колата. Когато свърши, се върна в колибата.
Канеха вдигна първия вързоп и тръгна към вратата, когато болката я сграбчи. Вързопът падна от ръцете й и тя се преви. Насочи поглед към него.
— Искаш да кажеш, че моментът дойде? — запита Сам, не вярвайки.
Тя кимна.
— Чакай, ела да ти помогна.
Тя се изправи и пристъпът я отпусна.
— Не! — каза тя твърдо на езика на киова. — Това е работа на жената, не на боеца.
Сам кимна и тръгна към вратата.
— Ще чакам отвън.
Беше два сутринта, когато най-сетне дочу откъм колибата плач на бебе. Беше задрямал и плачът го разбуди сред една нощ, изпълнена със звезди. Седна и се заслуша напрегнат.
Изтекоха двадесетина минути, после вратата на колибата се отвори и там застана Канеха. Той се надигна и влезе в колибата.
В ъгъла, на едно одеяло край огъня, лежеше голото бебе. Сам застана и го загледа.
— Син! — гордо каза Канеха.
— Хм, да пукна! — Сам го докосна и бебето проплака, отваряйки очи. — Син! — каза Сам. — Аз имам син! — Наведе се и го загледа отблизо.
Брадата му боцна детето и то пак изплака. Кожата му беше бяла, очите сини, като на баща му, косата на главицата бе черна и гъста.
На другата сутрин напуснаха колибата.
3.
Установиха се на тридесетина километра от Додж сити и Сам се залови да прекарва товари за пощенските линии на дилижанса. Като единствен човек в района с мулета, работата му потръгна много добре.
Настаниха се в малка колиба и Макс израсна в нея. Канеха много се радваше на своя син. Понякога се чудеше защо духовете не й дадоха повече деца, ала не се тревожеше от това. Беше индианка и умееше да таи нещата в себе си.
Сам също беше доволен. По природа бе твърде затворен и самотно прекараните години в прерията не му бяха помогнали да се излекува от стеснителността. И в града се ползуваше със славата на мълчалив и стиснат. Носеха се дори слухове, че някъде из колибата е скрил цяло златно състояние от времето на ловуване из прерията.
Когато Макс навърши единадесет години, краката му бяха жилави и бързи като тези на индианските му прадеди. Можеше да язди всеки попаднал му кон без седло, както и да простреля в окото прериен лалугер от сто метра със своя колт, калибър 22. Черната му коса се спускаше права и дълга по индиански маниер, а очите му бяха тъмносини, почти черни, на почернялото от слънцето лице.
Една вечер се бяха настанили край масата на вечеря, когато Сам погледна сина си.
— Откриват училище в Додж — каза той.
Макс вдигна поглед към баща си, а Канеха пристъпи от печката към масата. Макс не знаеше дали трябва да заговори, или не. Продължи да се храни мълчаливо.
— Записах те — каза Сам. — Платих десет долара.
Сега Макс разбра, че е време да каже нещо:
— За к’во?
— Да те научат да четеш и пишеш — отвърна баща му.
— Що трябва да ме учат? — запита Макс.
— Човек трябва да знае тия неща — каза баща му.
— Ти не ги знаеш — каза Макс с неоспоримата детска логика. — И т’ва не ти пречи.
— Сега е друго време — каза Сам. — Когато аз бях момче, нямаше нужда от тия неща. А сега всеки чете или пише.
— Не ща да ходя.
— Ще ходиш! — внезапно изръмжа Сам. — Вече съм го уредил. Можеш да преспиваш в конюшнята на Олсън през седмицата.
Канеха не беше съвсем сигурна дали е разбрала правилно казаното от мъжа си.
— Какво е то? — запита тя на езика на племето Киова.
Сам й отговори на същия език:
— Път към голямата наука. Без него нашият син никога няма да стане голям вожд сред бледоликите.
За Канеха това бе достатъчно основание.
— Ще иде — каза простичко тя. Голямата наука означаваше голям шаман. Тя се върна при печката.