— Няма как, сега той е съвсем обикновен човек.
Мистър Стенхърст беше буден на другата сутрин, когато хирургът влезе в болничната стая. Ако телетипът, чукащ в ъгъла, го изненада, той не го показа. Мина отстрани на леглото и погледна надолу.
— Дойдох да се сбогувам, мистър Стенхърст. Тази сутрин се връщам в Ню Йорк.
Старецът вдигна поглед и се ухили.
— Хей, докторе — започна той. — Казвал ли ти е някой, че баща ти беше шивач?
— Да, баща ми беше шивач, мистър Стенхърст — озадачи се хирургът.
— Знам — продължи бързо Стенхърст. — Още държи дюкянчето си на Стентън стрийт. Зная много неща за теб. Ти беше председател на дружеството за спасяване на Сако и Ванцети в Сити Колидж, когато се дипломира през двадесет и седма, редовен член на Младите социалисти през първата година на специализацията си и още докато течеше стажът ти, стана хирург. Членуваш при социалистите в Ню Йорк и сигурно на президентските избори ще гласуваш за Норман Томъс.
Хирургът се усмихна.
— Знаете много за мен.
— Разбира се, че зная. Да не мислиш, че бих позволил на всекиго да ме реже?
— И не се ли тревожихте поне малко заради всичко, което знаехте за мен? — попита докторът. — Наясно сте какво ние, социалистите, мислим за вас.
Старецът се разсмя, после се сгърчи от болка.
— По дяволите! Според мен ти си най-напред лекар, след това социалист. — Той го погледна дяволито. — Знаеш ли, докторе, ако гласуваш за републиканците, за три години ще те направя милионер.
Лекарят се засмя и поклати глава.
— Не, благодаря. Ще имам премного тревоги.
— Защо не ме питаш как се чувствам, докторе? Колтън беше тук вече четири пъти и все това ме пита.
Лекарят сви рамене.
— Защо? Зная как се чувствате. Боли ви.
— Боли ме адски, докторе — съгласи се Стенхърст. — Колтън каза, че камъните, които си извадил от бъбреците, били големи колкото топки за бейзбол.
— Наистина бяха големички.
— Каза още, че тази торбичка, която си ми нанизал, съм щял да я нося, докато бъбрекът оздравее и пак заработи.
— Ще я носите доста време.
Старецът го изгледа продължително.
— Знаеш ли, вие и двамата ми пробутвате врели-некипели — изрече спокойно той. — Аз ще я нося до гроб. И това не е далеч.
— Не бих казал.
— Зная, че не би го казал — натърти Стенхърст. — Затова го казвам аз. Слушай, докторе, аз съм на осемдесет и една години. А на осемдесет и една, доживее ли ги човек, започва здраво да му ухае на гробища — надушва смъртта у всекиго, дори у себе си. Научава се да я гледа в очите. Така че не ме баламосвай. Колко ми остава?
Лекарят погледна болния старец в очите и видя, че в тях няма уплаха. Ако въобще излъчваха нещо, то бе любопитство. Реши се веднага. Колтън бе тръгнал по съвсем погрешен път. Този беше истински мъж. Заслужаваше да му се каже истината.
— Три месеца, ако имате късмет, мистър Стенхърст. Шест, ако нямате.
Старецът дори не мигна.
— Рак ли?
Хирургът кимна.
— Метастаза, и то злокачествена — отговори той. — Извадих единия бъбрек и почти половината от другия. Затова поставих торбичката.
— Болезнено ли ще бъде?
— Много. Но можем да го контролираме с морфин.
— По дяволите — рече старецът. — Смъртта е може би единственото нещо, което още не съм опитал. Нещо, което не бих желал да пропусна.
Изведнъж телетипът затрака, старецът погледна към него, после към лекаря.
— Как ще разбера кога си отивам, докторе?
— Наблюдавайте урината в торбичката — обясни лекарят. — Колкото по-червена става, толкова повече наближава. Това означава, че бъбрекът изпуска чиста кръв вместо урина, тъй като ракът го е унищожил напълно.
Погледът в очите на стареца беше бистър и разумен.
— Значи ще умра от уремично отравяне.
— Най-вероятно. Ако нищо друго не се влоши.
Стенхърст се разсмя.
— По дяволите, докторе — каза той. — Това можех да го сторя още преди двадесет години, ако бях продължил да пия.
Хирургът се засмя.
— Но вижте колко удоволствия щяхте да пропуснете.
Старецът също се разсмя.
— Вие, социалистите, сигурно ще обявите национален празник.