— Не знам, мистър Стенхърст — отвърна на смеха му лекарят. — Тогава от кого ще се оплакваме?
— Не се тревожа — каза старецът. — Хърст и Патерсън остават.
Лекарят протегна ръка.
— Е, трябва да тръгвам, мистър Стенхърст.
— Сбогом, докторе — ръкува се Стенхърст. — И благодаря.
Тъмните очи на хирурга бяха сериозни.
— Сбогом, мистър Стенхърст — каза той. — Съжалявам.
Тръгна към вратата. Гласът на стареца го накара да се обърне.
— Ще ми направиш ли една услуга, докторе?
— Всичко във възможностите ми, мистър Стенхърст.
— Онази сестра от операционната — каза Стенхърст. — Със сивите очи и едрите цици.
Хирургът се сети кого има предвид.
— Мис Дентън?
— Ако това е името й — каза старецът. Хирургът кимна.
— Тя каза, че ако искам да я видя без маска, ще дойде. Ще предадеш ли на Колтън, че искам тя да обядва с мен?
Хирургът се засмя.
— На драго сърце, мистър Стенхърст.
10.
Джени вдигна бутилката шампанско и наля във високата стъклена чаша, напълнена с кубчета лед. Виното ги покри с шумяща пенлива яка, после се утаи и тя я напълни догоре. Мушна стъклената сламка в чашата и я подаде на Стенхърст.
— Ето ти безалкохолното, Чарли.
Той се ухили закачливо насреща й.
— Ако се нуждаеш от нещо да изкара газовете — каза той, — шампанското е по-подходящо от газираните безалкохолни напитки. — Отпи с наслада. — Ах — възкликна той и се оригна. — Пийни си малко, може би ще те възбуди.
— Каква ти е ползата, дори и ако ме възбуди? — възрази Джени.
— Ще ми бъде приятно, като си помисля какво бих направил, ако беше преди двадесет години.
— Да кажем четиридесет — за по-сигурно.
— Не — поклати глава той. — Двадесет е по-добре. Може би защото тогава най-много ценях, знаейки, че няма да трае дълго.
Телетипът в ъгъла на библиотеката затрака. Джени стана от стола и отиде до него. Когато спря, тя скъса лентата и се върна при него.
— Току-що са избрали Рузвелт за втори мандат — подаде му жълтия лист.
— Очаквах това — каза той. — Сега вече никога няма да могат да изхвърлят кучия му син оттам. Но защо ли се тревожа? Аз няма да съм наоколо.
Телефонът иззвъня почти веднага, щом той млъкна. Беше пряката линия с вестника му в Лос Анжелос. Тя взе слушалката и му я подаде.
— Стенхърст — изрече той в нея.
Тя долови леко бръмчене в другия край на жицата. Той слушаше с безразличие.
— По дяволите, не! Има достатъчно време за редакционни статии, след като произнесе встъпителната си реч. Тогава ще имаме представа кои са обещанията, които възнамерява да наруши. Никакви редакционни статии до утре. Това важи за всички вестници. Предай го по телетипа.
Той остави слушалката и я погледна. Внезапно телетипът пак затрака. Тя отиде до него и се загледа. Върху жълтата хартия започнаха да се появяват зелени букви:
„ОТ ЧАРЛЗ СТЕНХЪРСТ ДО ВСИЧКИ ВЕСТНИЦИ: ВАЖНО. АБСОЛЮТНО НИКАКВИ РЕДАКЦИОННИ СТАТИИ ЗА ПРЕИЗБИРАНЕТО НА РУЗВЕЛТ ДО ПРОИЗНАСЯНЕТО И ПРЕЦЕНКАТА НА ВСТЪПИТЕЛНАТА РЕЧ. АБСОЛЮТНО НИКАКВИ РЕДАКЦИОННИ СТАТИИ ЗА ПРЕИЗБИРАНЕТО НА…“
Тя се отстрани от телетипа, докато той продължаваше да трака.
— Вашите нареждания, шефе.
— Добре. Сега изключи тази проклетия, за да можем да си поговорим.
Тя се върна и изключи апарата, после отиде и седна срещу него. Извади цигара и я запали, докато той пиеше замислен шампанско през сламката.
— Какви са плановете ти, когато тази работа свърши?
— Не съм мислила много.
— По-добре е да започнеш — каза той. — Аз няма да изкарам още дълго.
Тя му се усмихна.
— Бързаш да се отървеш от мен ли?
— Не ставай глупава — сряза я той. — Единствената причина да се задържа толкова е, че не ми се искаше да те оставя.
Нещо в гласа му я накара да го погледне изучаващо.
— Знаеш ли, Чарли, вярвам на казаното.
— Разбира се — отсече той.
Внезапно трогната, тя се приближи до стола и го целуна по бузата.
— Хей, сестра Дентън — възкликна той. — Май най-после се навихте, а? Веднага ще ви натикам в леглото.
— Отдавна да си ме натикал, Чарли. Бедата е, че не сме се срещнали навремето.