Като размисли върху казаното, видя, че наистина беше вярно.
Още първия път, когато влезе да обядва с него в болницата, деня след операцията, го бе харесала. Знаеше, че умира, а след малко разбра, че и той го знае. Но това не му пречеше да бъде галантен. Не признаваше безвкусната болнична храна, макар че въобще не можеше да яде.
Вместо нея, специална кола, ескортирана от полиция, с ревящи по целия път сирени му докарваше храна от ресторанта на Романов. А с храната пристигаха един метр д’отел и двама сервитьори.
Той се надигна в леглото, отпи от шампанското и я загледа как се храни. Харесваше му начинът, по който ядеше. Хората, които кълвяха храната, обикновено бяха егоисти в любовта. Не даваха нищо, търсейки същия вид непостижима наслада в леглото, която търсеха и на масата. Реши се веднага, както винаги.
— Известно време ще боледувам — каза той. — Ще се нуждая от сестра. Бихте ли приела тази работа?
Тя повдигна поглед от чашката кафе, а сивите й очи бяха озадачени.
— Има сестри, специализирани в домашно гледане, мистър Стенхърст. Те сигурно са по-добри от мен.
— Аз вас питам.
— Работя в Лос Анжелос Дженеръл — продължи тя. — Работата ми е добра. Понякога ме викат да помогна тук, както във вашия случай. По специалността ми.
— Колко ви плащат?
— Осемдесет и пет долара месечно, с квартира и храна.
— Аз ще ви плащам по хиляда на седмица, с квартира и храна — каза той.
— Но това е смешно!
— Нима? — каза той и я изгледа сериозно. — Мога да си го позволя. Когато днес сутринта докторът излезе, той ми каза, че ми остават три месеца. Винаги плащам малко повече, когато не мога да предложа постоянна работа.
Тя погледна надолу, докато келнерът й доливаше чашата с кафе.
— Вие ще бъдете тук около три седмици — каза тя. — Това ми дава достатъчно време да предупредя, че напускам. Кога искате да започна?
— Веднага. А за предупреждението не се безпокойте. Вече съобщих на Колтън и в Лос Анжелос Дженеръл, че постъпвате на работа при мен.
Тя го изгледа недоумяващо, после остави чашата си и стана. Направи знак на метр д’отела и келнерите веднага откараха масичката.
— Хей, какво правите? — запита Стенхърст.
Джени не му отговори, докато отиваше към нощното шкафче, откъдето взе болничния картон. Проучи го, после пристъпи и измъкна чашата шампанско от ръката му.
— Щом работя за вас — обясни тя, — време е да си починете.
Времето никога не тече тъй бързо, както когато е на привършване, помисли си той. Всичко изглежда някак по-отчетливо, по-бистро за ума, дори решенията се вземат по-лесно. Може би защото отговорността за тях нямаше да те достигне. Никой не може да спечели двубоя с гроба.
Усети как болката го проряза като с нож. Не трепна, но по лицето й осъзна, че тя е разбрала. Някакъв странен вид общуване се бе породило помежду им. Не се нуждаеха от думи. Имаше случаи, когато му се струваше, че и тя изпитва болката.
— Може би е по-добре да си легнеш — обади се тя.
— Още не. Искам да си поговорим.
— Добре — съгласи се тя. — Кажи за какво?
— Няма да се върнеш в болницата, нали?
— Не зная. Всъщност, не съм мислила още.
— Подобна работа няма вече да те направи щастлива. Разглезих те. Нищо не може да се сравни с многото пари.
Тя се засмя.
— Толкова си прав, Чарли. Мислих за това. Изглежда нищо вече няма да ми се струва както преди.
Той я изгледа замислено.
— Бих могъл да ти оставя нещо в завещанието си или дори да се оженя за теб. Но децата ми сигурно ще възбудят федерален процес и ще кажат, че си ми оказала давление. Би получила само огорчения.
Тя го погледна в очите.
— Все пак, благодаря ти, че си мислил за това, Чарли.
— Ти трябва да печелиш много пари — продължи той. — Защо реши да станеш медицинска сестра? Винаги ли си искала това?
— Не — сви рамене тя. — Всъщност искаше ми се да бъда втората Хелен Уилкс. Но получих стипендия за „Сейнт Мери“ и отидох там.
— Дори и за да се занимаваш с тенис са нужни пари.
— Зная. Е, вече е късно. Сега бих била доволна, ако мога да наема най-добрия професионалист и да играя с него два часа дневно.
— Ето на! — каза триумфиращо той. — Само това прави сто долара дневно.
— Тъй е. Сигурно ще се озова отново в болницата.