— Не ми харесва.
— И на мен не се харесва. Но Морис казва, че щял да донесе много пари.
— Това не ме интересува — възпротиви се той. — Просто не желая ти да играеш в него. — Отиде до телефона. — Свържете ме с мистър Бонър в „Шери-Недерланд“.
— Морис, тук е Джонас — каза рязко той след миг. — Отмени „Звездни очи“. Не искам Дентън в него.
От другия край на стаята тя чу възбудените протести на Бонър.
— Не ме интересува — прекъсна го Джонас. — Намери някоя друга да играе… Коя?… Рита Хейуърт, Ан Шеридън. Която искаш. И отсега нататък Дентън няма да участва във филми, преди да съм одобрил сценария. — Той остави слушалката и се обърна към нея. Усмихваше се. — Чу ли?
Тя също му се усмихна.
— Да, шефе.
Снимката веднага се хареса. Където и да отидеше човек, тя се изправяше насреща му — от стени, витрини, календари и плакати. С това растеше и нейната слава. Бе станала звезда и когато се завърна на Запад, откри, че Джонас е одобрил нов договор за нея.
Но бе изминала една година, бомбите над Пърл Харбър бяха пуснати, а тя все още не бе започнала нов филм. Не че това имаше някакво значение. „Грешницата“ се прожектираше вече втора година в огромния „Норман Тиътър“ в Ню Йорк и все тъй трудно можеха да се намерят билети за всяка прожекция. Филмът се утвърждаваше като най-доходният, създаден някога от компанията.
Програмата й бе станала опростена и неизменна. Между появите си на публичните премиери из страната, оставаше на Западното крайбрежие. Всяка сутрин отиваше в студиото. Там си запълваше деня — уроци по актьорско майсторство сутрин; обяд, обикновено с някой журналист; уроци по дикция, пеене и танци следобед. Вечерите обикновено прекарваше сама, ако Джонас не бе в града. Когато бе тук, всяка нощ бе с него.
Понякога вечеряше с Роза и Дейвид Улф. Тя обичаше Роза и малкото бебе, което тъкмо прохождаше и носеше внушителното име Хенри-Бърнард, кръстен на бащата и вуйчото на Дейвид. Но по-голямата част от времето прекарваше сама в малката къща с мексиканската прислужница. Всички знаеха. Тя бе момичето на Джонас. И си оставаше момичето на Джонас.
Само когато беше с него, не чувстваше самотата и липсата на определена цел — настроение, което все по-често и по-често я обхващаше. Завладя я неспокойство. Време беше да се залавя за работа. Настървено четеше сценарии и на няколко пъти, когато си мислеше, че е попаднала на подходящ, се свързваше с Джонас. Както винаги, той й обещаваше да го прочете, но след няколко дни се обаждаше по телефона, за да й каже, че не го намира удачен за нея, винаги имаше някакви причини.
Веднъж раздразнено го беше попитала защо й плаща заплата, щом не й дава работа. Той помълча известно време. Когато заговори, гласът му бе хладен и решителен.
— Ти не си актриса — заяви той. — Ти си звезда. А звездите могат да блестят, само когато всичко край тях е изрядно.
След няколко дни отговорникът по рекламата Ал Петрочели влезе в гардеробната на студиото.
— Боб Хоуп дава представление за момчетата от военния лагер Пендълтън. Иска да участваш и ти.
Тя се извърна на кушетката, на която седеше и остави настрана зачетения сценарий.
— И мога да го направя? — запита тя, като го погледна.
И двамата знаеха какво иска да каже.
— Бонър разговаря с Корд. Решихме, че едно явяване ще ти бъде от полза. Ди Сантис ще се погрижи да ти скалъпи някаква роля.
— Добре — каза тя и се изправи. — Ще бъде чудесно отново да правя нещо.
И сега, след шест седмици непрекъснати репетиции на една малка встъпителна реч и песен, старателно обработена тонално и текстуално и оркестрирана така, че максимално да разкрие предимствата на нейния нисък, дрезгав глас, тя стоеше зад кулисите на временната естрада в очакване да излезе на сцената. Трепереше на хладния нощен въздух, въпреки палтото от норки, с което се бе загърнала.
Надзърна иззад кулисите към публиката. Безбройните редове войници, простиращи се в нощта, докъдето стигаше окото, се заливаха от смях. Хоуп току-що бе изтърсил един от по-цветущите си анекдоти, подходящ за войнишката публика, но който никога не би могъл да прозвучи в популярното му из цялата страна радиопредаване. Тя си отдръпна главата, продължавайки да трепери.
— Нервна ли си? — запита Ал. — Досега не си излизала пред публика, нали? Не се безпокой, бързо ще мине.