— „Искам да бъда обичана от теб“ — запя с дрезгавия си глас тя.
Ревът, който долетя от публиката, заглуши гласа й и за миг тя се изплаши от цялата неприкрита чувственост, която долови в него.
13.
Морис Бонър влезе в ресторанта „Браун Дерби“ в Холивуд, свил под мишница дебелия сценарий, подвързан в синя хартия. Оберкелнерът го посрещна и му се поклони.
— Добър ден, мистър Бонър. Мистър Пиърс е вече тук.
Тръгнаха към едно сепаре в дъното на ресторанта. Дан вдигна очи от „Холивуд Рипортър“. Остави вестника до чашата си.
— Здравей, Морис.
Бонър се отпусна в стола срещу него.
— Здравей — отвърна той. Погледна вестника. — Чете ли как хвалят нашето момиче?
Дан кимна.
— И това е само половината от това, което е било — каза Бонър. — Ал Петрочели ми сподели, че никога не е виждал подобно нещо. Не я оставили да слезе от сцената и след като всичко приключило, едва не й разкъсали дрехите, когато отивала към колата. Хоуп се обади рано тази сутрин, за да ми каже, че я иска винаги, когато е свободна.
— Още едно доказателство, че съм прав — обади се Пиърс. — Мисля, че сега тя е по-известна, отколкото Марлоу, когато и да било. — Отправи хитър поглед към Бонър. — Все още ли я посещаваш веднъж седмично?
Бонър се усмихна. Нямаше тайни в този град.
— Не. След премиерата на „Грешницата“ в Ню Йорк Корд скъса стария договор и й даде нов.
— Не разбирам.
— Много просто — обясни Бонър. — Сутринта, когато получи новия си договор, дойде в кабинета ми. Взе ми писалката и го подписа, после ме погледна и каза: „Сега нямам нужда да ме чука никой. Дори и ти!“. Взе си договора и излезе.
Пиърс се засмя.
— Не й вярвам. Веднъж курва, цял живот курва. Има си нещо наум.
— Има. Джонас Корд. Имам предчувствие, че ще се омъжи за него.
— Заслужава си го, кучият му син — каза безпощадно Пиърс. — Все още ли не знае, че е била курва?
— Не знае.
— Ето, виждаш ли? Колкото и да се мислиш за умен, винаги се намира някой по-умен. — Пиърс се засмя. — Впрочем какво прави Джонас?
— Прави само пари — отвърна Бонър. — Но ти познаваш Джонас. Не е щастлив.
— Защо пък не?
— Опита се да постъпи във Въздушните сили, но не го приели. Отказали да му дадат позволение, заявявайки, че бил много ценен за военното производство. Тогава, какъвто е schmuck, напуснал Вашингтон, побеснял отишъл в Ню Йорк и се записал като редник.
— И все пак, не е в армията.
— Разбира се, че не. Пропаднал на медицинския — пукнати ушни тъпанчета или нещо подобно. Класифицират го като негоден, а следващата седмица прибират Роджър Форестър за бригаден генерал.
— Чух, че и Дейвид скоро ще се яви пред медицинската комисия — подхвърли Пиърс.
— Всеки момент, глупак с глупаците. Лесно би могъл да се отложи. Женен, с бебе; особено сега, когато на нашия бранш обръщат специално внимание. Ала не иска. — Той погледна Пиърс през масата. — Дори и Невада изкарва своето шоу „Дивият Запад“ на безплатна работа за набиране средства за войната.
— Това само доказва, че все още има хора край нас, които смятат войната за някаква шега — каза Дан. Махна на келнера да им донесе по още едно. — Тези тримата всъщност аз ги въведох в бранша. Днес всички те са на върха, а къде съм аз? Все още се мъча да направя някоя дребна сделка.
Бонър го изгледа. Не съжаляваше Дан Пиърс. Дан все още беше един от най-преуспяващите като импресарио в Холивуд.
— Да — подметна той саркастично. — Сърцето ми кърви за теб. Знам вече историята на твоя живот, Дан. Не затова съм дошъл на обяд.
Дан беше достатъчно ловък, за да разбере, че има опасност да изгуби аудиторията си. Преустанови с оплакванията и снижи глас до поверителен шепот:
— Прочете ли сценария?
Бонър вдигна сценария от съседния стол и го сложи на масата.
— Прочетох го.
— Велик, нали? — каза Пиърс и търговското възхищение се прокрадна в гласа му.
— Добър е — кимна с глава Бонър. — Макар че има нужда от доста поправки.
— Че кой сценарий няма? — запита Пиърс с усмивка. Наведе се напред. — Тъй както аз виждам работата, този сценарий се нуждае от режисьор като теб. Вагнър от „Универсал“ е луд за него. Също така и Цимбалист от „Метро“. Но мен не ми се ще. Те просто нямат чувството, което ти притежаваш.