Джени присегна за цигара. Сигурно всички сега изнемогваха от работа, щом сестрата го споменаваше в писмото. Сестра Кристофър никога не изтъкваше усилията, които полагаше. Чувство на безполезност пропълзя в Джени при мисълта колко по-лек бе животът, който тя водеше. Загледа силните си, тънки ръце. Толкова малко й служеха сега. Знанията, които се криеха в тях, напираха през пръстите й. Трябваше да има начин да подпомогне с нещо сестрите.
Имаше. Присегна към телефона веднага, щом мисълта й дойде в главата и бързо набра номера.
— Роза? Джени е.
— Как си, Джени? Дейвид ми разказа как си накарала армията да капитулира в представлението на Хоуп.
Джени се засмя.
— Клетите момчета дълго време не са виждали жена.
— Не ми пробутвай това. Вестниците писаха, че си била великолепна.
— Да не искаш да кажеш, че Дейвид те е накарал да ги четеш?
— Разбира се — отвърна Роза. — Нали това прави всяка съпруга в бранша? Само така може да проследи какво прави мъжът й.
— Как е малкият Бърни?
— Защо не дойдеш някой път на вечеря, хем ще го видиш сама? Отдавна не сме се събирали.
— Ще дойда. Скоро.
— Искаш ли да говориш с Дейвид?
— Ако е там — помоли учтиво Джени.
— Довиждане, мила — сбогува се Роза. — Да дойдеш скоро! Ето ти Дейвид.
— Как е гордостта и щастието на компанията „Норман“?
— Чудо. Прощавай, че те безпокоя вкъщи. Дейвид, имам един специален проблем, по който искам да се посъветвам с теб.
— Давай — прозвуча сериозният му глас.
Тя си прочисти гърлото.
— Завърших колежа „Сейнт Мери“ със стипендия и си мисля дали бих могла да уредя със студиото да заделят част от седмичната ми заплата и да я изпращат там, тъй както правят с Фонда за подпомагане на филмовите дейци. Един вид отплата за всичко, което са сторили за мен.
— Лесна работа — засмя се Дейвид някак облекчен. — Прати една бележка в кабинета ми утре сутринта, като споменеш колко да се заделя и останалото е наша работа. Нещо друго?
— Не, това е всичко.
— Добре. И не забравяй да дойдеш на вечеря, както обеща на Роза.
— Ще дойда, Дейвид. Довиждане.
Остави слушалката и пак погледна писмото. Почувства се по-добре. Дори ако не можеше лично да бъде там, за да помогне, парите й щяха да свършат работа. Остави писмото и отвори другия плик. Права беше. Оказа се сценарий, доста обемист.
Прочете с любопитство заглавието върху синята обложка: „Афродита“; сценарий по романа на Пиер Луц. Разтвори го на първата страница и оттам изпадна някаква бележка. Беше къса и конкретна.
Драга мис Дентън,
Отдавна не сте правили филм и според мен бяхте достатъчно разумна да изчакате появата на подходящ сценарий, който да утвърди огромния ви успех от „Грешницата“.
Именно „Афродита“ е този сценарий. По мое мнение, от всичко, което прегледах, той е единственият, който би могъл да прибави нова слава към вашата кариера. Ще бъда особено заинтересуван от вашето мнение.
Сгъна писмото и го мушна в сценария. Този Дан Пиърс беше истински хитрец. Знаеше как да избегне представянето на сценария в студиото по обикновения ред. Тя го взе и се отправи нагоре към стаята си. Щеше да го прочете в леглото след вечеря.
14.
Уважаеми мистър Пиърс,
Благодаря ви за изпратения сценарий, който ви връщам. Сценарият е много добър. За съжаление, лично за мен, той не представлява интерес.
Замисли се дали бе права така бързо да отхвърли сценария. Изпитваше смесени чувства. През нощта, в леглото, когато го бе прочела за пръв път, не можа да се откъсне от него. Имаше нещо обаятелно в историята, което й напомняше за описанията на Стенхърст за куртизанките, участвали в управлението на света. Сценарият съдържаше чувствения образ и поезията на първоначалното произведение и едновременно с това го вместваше в рамките на филма. Но колкото повече го препрочиташе, толкова повече изчезваше първоначалният й възторг.
Нямаше нито една сцена или реплика, по която човек би възразил. На пръв поглед. И все пак, под повърхността се криеше някакво еротично загатване, което несъзнателно би подействало на публиката. Когато стигна до края на сценария, тя вече не се съмняваше, че това е била единствената цел на автора.