Заспа странно разстроена и се събуди все така объркана. На сутринта в студиото прати да й донесат от библиотеката един екземпляр от оригиналния роман, после прекара целия ден и част от другия в четене? След това наново прочете сценария. Едва тогава разкри колко дръзко са били изопачени красотата и смисълът на романа.
И все пак, тя не се съмняваше, че от това би излязъл грандиозен филм. Още по-малко се съмняваше, че актрисата, която изпълни ролята на Афродита, ще стане най-прочутата за сезона. Афродита от сценария беше богинята и идеалът за жена за всички мъже.
Но това не беше достатъчно. Защото никъде в сценария не откри душата на Афродита, нито за миг не се загатваше за духовната любов или съзерцанието й, които биха я извисили и наистина биха я превърнали в божество. Беше прекрасна, сърдечна, умна, любяща жена, не по-различна от която и да е в древността, не по-добра от всяка позната на Джени, не по-друга от тази, която бе самата Джени. Тя остана потресена от прочетеното. Защото макар и на друго място и при други обстоятелства, тя откриваше себе си — такава, каквато е била и каквато си оставаше.
Положи плика на тоалетната масичка и се готвеше да натисне звънеца, за да повика куриера, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. И щом чу гласа му, разбра колко много й е липсвал.
— Джонас! Къде си? Кога пристигна?
— В завода в Бърманк. Искам да те видя.
— О, Джонас, аз също искам да те видя. Едва ще изтрая до довечера.
— Защо да чакаме до довечера? Не можеш ли да дойдеш тук за обяд?
— Знаеш, че мога.
— Един часа?
— Ще бъда там — каза тя и остави слушалката.
— Можете да оставите кафето тук, Джон — каза Джонас. — Сами ще се обслужим.
— Да, мистър Корд. — Портиерът погледна Джени, после Джонас. — Бих ли — започна колебливо той, — бих ли затруднил мис Дентън, ако я помоля за един автограф.
— Питайте нея — засмя се Джонас.
Портиерът погледна въпросително към Джени. Тя се усмихна и кимна. Той измъкна молив и лист от джоба и тя се подписа на листа.
— Благодаря ви, мис Дентън.
Джени се засмя, когато вратата се затвори след него.
— Раздаването на автографи винаги ме кара да се чувствам, сякаш съм кралица. — Тя огледа кабинета. — Приятен е.
— Не е моят — обясни Джонас и напълни двете чаши с кафе. — На Форестър е. Използвам го в негово отсъствие.
— О — каза тя с любопитство. — Къде е твоят?
— Нямам кабинет, освен този на баща ми в стария завод в Невада. Никъде не се задържам достатъчно дълго, за да имам нужда от кабинет. — Придърпа стол към нея и седна. Почна да си пие кафето и я загледа мълчаливо.
Тя усети как лицето й пламва от смущение.
— Добре ли изглеждам? Да не би гримът ми да се е размазал?
Той поклати глава и й се усмихна.
— Не. Изглеждаш чудесно.
Тя отпи от кафето и странно, неловко мълчание се възцари между тях.
— Кажи какво прави — заговори тя.
— Главно мислех. За нас — отвърна той, гледайки я внимателно. — За теб. За мен. Сега, последния път, когато бях далеч от теб, за пръв път през живота си изпитах самота. Нищо не беше в ред. Не исках да виждам други момичета. Само теб.
Сърцето й сякаш набъбна и я задави. Стори й се, че направи ли и най-малкото движение, ще припадне. Джонас мушна ръка в джоба и извади малка кутийка, която й подаде. Тя я загледа вторачено. Гравираните златни букви се набиха в очите й: Van Cluf & Arpels.
Пръстите й се разтрепериха, когато я отвори. Прекрасно оформеният като сърце диамант изведнъж я заслепи с блясъка си.
— Искам да се омъжиш за мен — промълви тихо той.
Усети как горещи сълзи на благодарност напират в очите й, когато го погледна. Устната й потръпна, но не можа да проговори.
На другия ден това бяха заглавията и главната тема във вестниците. Телефонът в нейната гардеробна не престана да звъни цяла сутрин, докато най-сетне помоли телефонистката на компанията да не я свързва повече. Докато разговаряха, Джени долови ново уважение в гласа й.
Джени се канеше да прекъсне, когато телефонистката да заговори:
— Мис Дентън?
— Да.
— Всички колежки ви пожелаваме щастие.