Джени изпита внезапен прилив на топлота.
— О, благодаря ви.
По-късно следобед се обади Роза:
— Страшно се радвам за двама ви.
— Като замаяна съм — сподели Джени, поглеждайки искрящия на ръката й диамант.
— Уведомиха ли те за поканата за вечеря?
— Да.
— Дейвид и аз тъкмо обмисляме. Защо да не я превърнем в годежен прием? В ресторанта на Романов, както се следва.
— Не зная — поколеба се Джени. — По-добре да питам Джонас.
Роза се засмя.
— Джонас ли? Кой е той? Само някакъв младоженец. Никой никога не пита младоженеца за такива работи. Няма да бъде голям прием, щом не искаш.
— Добре — засмя се Джени. — Нави ме.
— Тъкмо ще имаш възможност да покажеш годежния си пръстен. Чувам, че бил страхотен.
Джени повдигна ръка и диамантът проблясна.
— Много е хубав — отвърна тя.
— Бърни плаче за вечерята си. Ще ти се обадя по-късно у вас, да се уточним.
— Благодаря ти, Роза. Дочуване.
Когато вечерта се прибра от студиото, забеляза една непозната кола, паркирана пред дома й. Прибра своята в гаража и влезе в къщата през задната врата. Не искаше да се среща с повече репортери. Мексиканката беше в кухнята.
— Някой си сеньор Пиърс е в гостната, синьорита.
Какво ли може да иска, учуди се тя. Вероятно не бе получил още сценария и е наминал за него.
Пиърс се бе настанил в едно кресло, отворил в скута си екземпляр от сценария. Изправи се при влизането й и кимна.
— Добър вечер, мис Дентън.
— Добър вечер, мистър Пиърс. Получихте ли си сценария? Изпратих ви го преди няколко дни.
Той се усмихна.
— Получих го. Но си помислих, че може би трябва да поговорим. Надявам се, че ще мога да ви убедя да промените решението си.
— Не вярвам — поклати глава тя.
— Преди да поговорим по въпроса — подхвана бързо той, — мога ли да ви изкажа поздравленията си по случай вашия годеж?
— Благодаря ви. Но сега ще трябва да ви помоля да ме извините. Имам среща.
— Ще ви отнема само няколко минути. — Той се наведе и вдигна малкото куфарче, оставено на пода до стола му.
— Но моля ви, мистър Пиърс…
— Само няколко минутки. — В гласа му имаше някаква странна самоувереност. Сякаш знаеше, че не би могла да му откаже. Натисна едно копче и капакът на куфарчето отскочи нагоре. — Знаете ли какво е това, мис Дентън? — запита той.
Тя не отговори. Започваше да се нервира. Ако това бе някаква шега, то тя не й се нравеше.
— Осеммилиметров прожекционен апарат — обясни той с общителен тон, докато нагласяше апарата. — Какъвто обикновено се използва за домашни прожекции.
— Много интересно. Но не разбирам какво общо има той с мен.
— Сега ще видите — обеща той и вдигна поглед. Очите му бяха студени. Завъртя глава, търсейки електрически контакт. Откри един на стената зад креслото и бързо постави щепсела в него.
— Мисля, че тази бяла стена насреща прекрасно би могла да ни послужи за екран, нали? — Той насочи апарата натам и щракна някакъв ключ. — Позволих си да сложа ролката с филма, преди да дойда тук.
Разнесе се бръмчене и Джени се изви да види появилото се на стената изображение. Сцената показваше две голи момичета върху една кушетка, притиснати плътно една към друга, но лицата им бяха скрити. Някакво предупредително звънче отекна в главата й. В сцената имаше нещо странно познато.
— С този филм ме снабди един приятел от Ню Орлинс — прозвуча небрежно гласът на Пиърс зад гърба й в момента, когато на сцената се появи един мъж. Той също беше гол и едното от момичетата се извърна към него, точно с лице към камерата.
Несъзнателно Джени изстена. Момичето беше самата тя. После си спомни. Беше тогава, в Ню Орлинс. Обърна се и прикова очи в Дан Пиърс с пребледняло лице.
— Още тогава сте били фотогенична. Трябвало е да се подсигурите, че няма кинокамера.
— Уж нямаше! — изпъшка тя. — Аида никога не позволяваше да се снима. — Загледа го смълчана, с пресъхнала уста и гърло.
Той натисна един бутон и филмът спря, светлината угасна.
— Изглежда не ви интересуват особено домашните филми.
— Какво искате? — запита тя.
— Вас. — Той започна да прибира апарата. — Но не в обикновения смисъл — добави бързо. — Искам да играете Афродита.