— Както е вярно, че нашият син учи неща в училището на Бледоликите, които правят големите шамани, така той учи и неща, които много го смущават.
— Например? — спокойно попита Сам.
Тя го изгледа гордо.
— Сред Бледоликите има някои, които говорят, че нашият син е по-малко от тях, че кръвта му не струва колкото тяхната.
Сам сви устни. Зачуди се откъде е узнала. Тя никога не слизаше в града, не напускаше дома. Почувствува някаква смътна болка да се заражда в него.
— Децата са глупави — каза той.
— Зная — отговори простичко тя.
Той присегна с ръка и признателно я погали по бузата. Тя улови ръката му и я задържа върху лицето си.
— Струва ми се, че е време да изпратим нашия син във вигвама на големия Вожд, дядо му, за да опознае истинската сила на своята кръв.
Сам я погледна в лицето. В много отношения предложението бе съвсем разумно. За едно лято с киова Макс би изучил също така, че произхожда от род, много по-древен отколкото на чакалите, които го тормозеха. Той кимна.
— Ще отведа нашия син във вигвама на моите братя киова — заяви той.
После пак я погледна. Беше вече на петдесет и две, а тя — малко повече от половината от годините му. Беше все така стройна, изправена и силна; не беше затлъстяла, както обикновено ставаше с индианките. Почувствува как сърцето му ще се пръсне.
Остави хамута да падне от ръката му и притегли главата й към гърдите си. Ръката му нежно загали косите й. Изведнъж разбра какво бе изпитвал дълбоко в себе си през всичките тези години. Изви лицето й към себе си.
— Обичам те, Канеха! — каза той.
Очите й бяха тъмни и изпълнени със сълзи.
— Обичам те, мой съпруже.
За пръв път той я целуна по устата.
4.
Беше около два, събота следобед, три лета по-късно, когато Макс стоеше на върха на фургона в задния двор на Олсъновата конюшня и хвърляше сено в плевника над главата си. Беше гол над панталоните от еленова кожа и тялото му бе с медночерен загар от греещото над главата му слънце. Мускулите играеха леко по гърба му, докато мяташе с вилата сеното от фургона.
Тримата мъже влязоха на коне в двора и се отправиха към фургона. Гледаха го, без да слизат от конете.
Макс не прекъсна работата си и след малко единият го запита:
— Хей, индианец, къде е момчето на Санд?
Макс метна още веднъж към плевника. После се подпря на вилата:
— Аз съм Макс Санд — отвърна спокойно той.
Мъжете размениха многозначителни погледи.
— Търсим баща ти — уведоми го онзи, който пръв беше заговорил.
Макс се загледа в тях, без да отрони дума. Сините му очи бяха тъмни и непроницаеми.
— Ходихме до пощата, но беше затворено. Имаше бележка, че баща ти превозва товари.
— Така е — каза Макс. — Но днес е събота и той се прибра вкъщи.
Единият от другите двама мина с коня напред.
— Имаме фургон, който искаме да закараме до Вирджиния сити — каза той. — Бързаме. Искаме да поговорим с него.
Макс пак грабна вилата. Отново метна сено в плевника.
— Ще му кажа, като се прибера довечера.
— Не можем да чакаме дотогава — каза първият. — Искаме да се спазарим и да си продължим пътя. Как можем да стигнем до вас?
Макс ги изгледа с любопитство. Не приличаха на обикновените заселници или миньори, които наемаха баща му да им прекара багаж. С пристегнатите към бедрата им револвери и ниско прихлупените шапки, скриващи лицата им, по-скоро приличаха на бандити или скитници.
— Ще свърша тук след около два часа — каза Макс. — После ще ви заведа.
— Казах ти, че бързаме, момче. На баща ти никак няма да му хареса, като разбере, че сме наели друг да свърши тая работа.
— Хванете северния път, на около тридесетина километра е.
Без да разговарят повече, тримата завъртяха конете и тръгнаха да излизат от двора. Гласовете им се понесоха от лекия ветрец.
— Човек би казал, че при всичките заровени мангизи, Санд е могъл да си намери нещо по-добро от индианка — каза единият от тях.
Макс чу смеха на другите и нервно продължи да хвърля сеното в плевника.
Канеха бе тази, която първа ги чу. Всяка събота следобед ушите й бяха насочени към пътя, тъй като тогава Макс се връщаше от училище. Тя отиде до вратата и я отвори.