— Трима мъже идат — каза тя, поглеждайки навън.
Сам стана от масата, отиде до нея и погледна навън.
— М-да — рече той. — Питам се к’во ли ще искат?
Предчувствие за опасност обхвана Канеха.
— Залости вратата и не ги пускай! — каза тя. — Яздят мълчаливо, като апахи на бойната пътека, не открито, като честни хора.
Сам се засмя.
— Не си свикнала да се срещаш с хора — каза той. — Сигурно търсят пътя за града.
— Идат откъм града — отбеляза Канеха. Но беше вече късно. Той бе излязъл навън.
— Здравейте! — поздрави той, когато спряха конете пред колибата.
— Ти ли си Сам Санд? — запита първият.
— Аз — кимна Сам. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Имаме един товар за Вирджиния сити — каза мъжът. Свали си шапката и изтри лице с опакото на ръката си — Горещо е днес.
— Вярно — кимна Сам. — Влезте вътре да се разхладите, докато говорим.
Мъжете слязоха от конете, а Сам се прибра в колибата.
— Извади бутилка уиски! — каза той на Канеха. Обърна се към мъжете. — Сядайте. Какъв е товарът?
— Злато.
— Злато ли? — запита Сам. — Из тия места няма чак толкова злато, че да напълни един фургон.
— Ние пък чухме друго — каза единият от мъжете. Изведнъж в ръцете им се появиха барабанлии. — Разбрахме, че си заровил тук достатъчно злато, за да напълниш един фургон.
Сам ги изгледа за миг, после се разсмя.
— Свалете играчките, господа! — каза той. — Надявам се, че не вярвате на тез измислици?
Първият мъж пристъпи бавно към него. Ръката с револвера се стовари върху лицето на Сам. Той падна до стената. Загледа мъжа с недоумение.
— Ще ни кажеш къде е, преди да си тръгнем! — троснато процеди през зъби мъжът.
Въздухът в колибата беше непоносимо топъл. Тримата се бяха дръпнали в един ъгъл и си шепнеха нещо. От време на време хвърляха поглед към пленниците си.
Сам висеше отпуснат, привързан за гредата в средата на колибата. Главата му беше клюмнала към голите гърди, а кръвта капеше от лицето му и засъхваше в посивелите червени косми на брадата и гърдите. Очите му бяха подути и почти затворени, носът счупен и извит към бузата.
Канеха бе привързана за един стол. Не примигващите й очи бяха приковани в нейния мъж. Напрягаше се да извърне глава така, че да долови какво си шепнат мъжете зад нея, но не можеше да помръдне, бе привързана много здраво.
— Може пък и да няма злато — тихо каза единият от мъжете.
— Има! — заяви първият. — Но е упорит. Не ги знаеш тез ловци на бизони, както ги познавам аз.
— Ха, само че, както си я подкарал, никога няма да го накараш да проговори — каза ниският. — По-скоро ще умре.
— Ще проговори! — отвърна първият. Отиде до печката и измъкна един разпален въглен с машата. Запъти се към Сам, улови го за косата и му изправи главата към гредата. Поднесе машата до лицето на Сам.
— Къде е златото?
Очите на Сам бяха отворени. Гласът му беше дрезгав шепот.
— Нямам злато. За бога, нямаше ли да ви кажа, ако имах?
Мъжът притисна горещия въглен към шията на Сам. Сам изрева от болка.
— Нямам злато! — Главата му увисна встрани. Мъжът дръпна въглена и кръвта бликна от прясната рана към гърдите и ръцете.
Мъчителят надигна бутилката уиски от масата и отпи.
— Залейте го с вода! — каза той. — Ако не проговори за себе си, сигурно ще проговори за своята индианка.
Най-младият остави бутилката и пристъпи към Канеха. Измъкна от колана си ловджийски нож. Очите на другите го проследиха. Той преряза въжето, с което я бяха вързали към стола.
— Ставай! — рязко заповяда той.
Канеха се изправи мълчаливо. Ножът блесна пред нея и роклята й се свлече на пода. Стоеше гола пред тях. Най-младият облиза устни. Присегна за уискито и отпи, без да откъсва поглед от нея.
Най-възрастният улови Канеха за косите, опря ножа в гърба й и я изблъска към Сам. Спряха пред него.
— Петнайсет години, откак одрах един индианец, съпруже на индианка — каза той. — Но не съм забравил как става. — Той мина бързо пред нея, плъзгайки ножа по тялото й.
Тънка ивица кръв следваше пътя на ножа, започвайки от брадата, по шията, вдлъбнатината между гърдите, по стомаха и свършваща до мъха на срамните части.
Сам извика, забравил собствената си болка, и тялото му се разтърси от горчиви ридания.