Бяхме влезли в спалнята и се разсъблякохме трескаво, изгаряни от копнежа, който ни беше обзел. Тя се оказа по-бърза от мен и вече беше в леглото, откъдето гледаше как издърпвах чекмеджето на шкафа и измъкнах пакет презервативи.
— Недей, Джони. Този път недей.
Погледнах я. Ярката лунна светлина нахлуваше през прозореца. Само лицето на момичето беше в сянка. Нейните думи засилиха възбудата ми.
Изглежда, че тази кучка усети. Протегна ръце към мене и ме целуна.
— Мразя тези проклети неща, Джони. Искам да те усетя в мен.
Поколебах се за миг. Тя ме притегли върху себе си. Гласът й зашепна в ухото ми:
— Нищо няма да се случи, Джони. Ще бъда внимателна.
После не можех повече да чакам, а шепотът й изведнъж премина в болезнен вик. Дъхът ми секна, а тя изплака в ухото ми:
— Джони! Обичам те, Джони, обичам те, Джони!
Хубаво ме обичаше. Тъй ме обичаше, че пет седмици по-късно ми каза, че трябвало да се оженим. Този път седяхме на предната седалка в колата, връщахме се от футболен мач. Погледнах я.
— Защо?
Тя вдигна очи към мен. Не, тогава не беше изплашена. Беше сигурна в себе си. Гласът й бе почти дързък:
— Обикновената причина. Какво кара един младеж и едно момиче да се оженят?
Заговорих с озлобен глас. Знаех кога ме е пипнала.
— Понякога те просто искат да се оженят.
— Да, ето, аз искам — тя се притисна към мен.
— Аз пък не искам — бутнах я назад към седалката.
Тогава тя се разплака.
— Но нали каза, че ме обичаш?
Не я погледнах.
— Какво ли не казва мъжът, когато чука.
Приближих колата до бордюра и спрях. Обърнах се към нея.
— Струва ми се, че каза, че ще бъдеш внимателна.
Тя изтри сълзите си с носната кърпичка.
— Обичам те, Джони. Исках да имам дете от тебе.
За пръв път откакто ми го каза се почувствувах по-добре. Това беше една от неприятностите да бъдеш Джонас Корд младши. Премного момичета, че и майките им, мислеха за тези проклети пари. Много пари. От времето на войната, когато баща ми създаде барутната си империя.
Погледнах я.
— Тогава е лесно. Имай си го.
Изразът й се промени. Тя се притисна към мен.
— Искаш… искаш да кажеш… че ще се оженим?
Едва уловимият триумф в погледа й се стопи, когато поклатих глава.
— Н-не. Исках да кажа, че щом толкова искаш да имаш бебе, раждай си го.
Тя пак се отдръпна. Изведнъж лицето й стана безизразно и студено. Гласът й беше спокоен и практичен:
— Не го искам чак толкова. Не без пръстен на ръката си. Ще трябва да го махна.
Ухилих се и й предложих цигара.
— Това вече е разговор.
Тя я взе, а аз й поднесох огънче.
— Но ще струва скъпо — каза тя.
— Колко? — попитах аз.
Тя дръпна дълбоко от цигарата.
— Има един лекар в Мексиканския квартал. Момичетата казват, че бил добър. — Погледна ме въпросително. — Двеста?
— Готово, имаш ги — съгласих се бързо аз. Това беше истинска сделка. Последната ми беше струвала триста и петдесет. Хвърлих цигарата през прозореца и включих двигателя. Влязох в движението и се насочих към Малибу.
— Хей, накъде тръгна? — запита тя. Погледнах я.
— Към вилата на плажа — отвърнах. — Трябва да се възползуваме от положението.
Тя се разсмя и се притисна към мен. Погледна ме в лицето.
— Чудя се какво ли би казала майка, ако знаеше докъде съм стигнала с теб. Учеше ме да не се спирам пред нищо, за да те пипна.
Засмях се и аз:
— Е, не се спря, наистина.
— Клетата майка — поклати глава тя. — Вече се стягаше за сватбата.
Клетата й майка! Може би ако старата кучка си беше държала устата затворена, дъщеря й щеше да бъде жива днес.
На следващата нощ, към единайсет и половина, телефонът иззвъня. Тъкмо се унасях, затова му теглих една и се присегнах към слушалката.
Чух изплашения й шепот:
— Джони, кървя.
Сънят изхвръкна от главата ми като куршум.
— Какво има?
— Днес следобед ходих в Мексиканския квартал и сега нещо не е наред. Непрекъснато тече кръв и съм много изплашена.
Седнах в леглото.
— Къде си?
— Следобед се настаних в хотел „Уестуд“. Стая 901.