Язди дълго тази нощ, следвайки дирята на лунна светлина. Привечер на следващия ден се намираше на по-малко от час от жертвата си.
Погледна небето. Беше към седем и скоро щеше да се мръкне. Преследваният трябваше да спре да си устрои бивак, ако вече не го беше сторил. Макс слезе от понито и зачака падането на нощта.
Докато стоеше, отряза от близкия храсталак чаталест клон и прикрепи към него объл камък. Пристегна с кожени връзки камъка към чатала и усука връзките около клона, да оформи дръжката. Когато свърши, разполагаше с чудесен боен топор, какъвто се беше научил да прави през лятото, прекарано при киовите.
Беше вече тъмно и той се изправи на крака, закрепвайки топора към колана си. Улови коня за юздата и внимателно тръгна пешком.
Крачеше бавно, с уши, изострени за всеки непривичен шум, а ноздрите му душеха вятъра, за да уловят мириса на лагерен огън.
Имаше щастие, защото усети мириса, когато бе на около четиристотин метра. Върза понито за един храст и измъкна пушката от калъфа на гърба на коня. Внимателно тръгна напред.
Цвилене на кон долетя до ушите му и той се просна на земята, вторачил поглед напред. Пресметна, че конете са вързани на около двеста метра пред него. Потърси с очи бивака, но не го откри.
Внимателно си запроправя път напред, в широк кръг, за да е срещу вятъра спрямо конете. Мирисът на лагерния огън се усили. Надигна глава над високата прерийна трева. Огънят на бивака беше на около стотина метра пред него. Забеляза мъжа, застанал прегърбен над него, да поглъща вечерята си от един тиган. Този мъж не беше никак глупав. Беше си избрал място за бивака между две скали. По този начин можеше да бъде доближен само отпред.
Макс се сниши в тревата. Трябваше да изчака, докато мъжът заспи. Изпъна се и загледа небето. След няколко часа, когато изгрееше луната, можеше да тръгне. Дотогава не пречеше да си отпочине малко. Затвори очи. След миг спеше дълбоко.
Очите му внезапно се отвориха и се впериха в луната. Тя бе виснала на небето точно над главата му. Бавно се изправи и надникна над тревата.
Огънят едва блещукаше, бавно замирайки. Забеляза сянката на мъжа, полегнал до скалите. Запълзя напред. Мъжът изхърка леко и се обърна в съня си. Макс замря за миг, после фигурата притихна и Макс се придвижи още малко напред. Забеляза протегнатата ръка на мъжа, в чиито пръсти лежеше револвер.
Той пропълзя отзад и вдигна едно малко камъче от земята. Измъкна мълчаливо бойния топор от колана си и се подготви за скок. Задържайки дъх, той хвърли камъчето в краката на мъжа.
С ругатня на устата мъжът стана, загледан напред, с револвер в ръка. Така и не разбра какво го е повалило, когато Макс стовари бойния топор върху главата му.
Макс се завърна с понито, когато зората се пукаше на изток. Завърза понито до другите и се върна да види бандита.
Очите му все още бяха затворени. Дишаше равномерно, въпреки петното кръв по бузата и ухото му, където се беше стоварил топора. Лежеше на земята гол, по гръб, със здраво вързани ръце и крака за забитите в почвата колчета.
Макс се подпря на скалата и почна да точи ножа си по гладката повърхност. Когато слънцето се показа, мъжът отвори очи. Отначало гледаха безучастно, после постепенно се избистриха. Направи опит да седне, но разбра, че е вързан към земята. Изви глава и погледна Макс.
— Какво си намислил? — попита той. Макс го изгледа, без да спира да остри ножа.
— Аз съм Макс Санд — каза той. — Помниш ли ме? — Пристъпи към него. Спря и го загледа, държейки ножа в ръка. Чувствуваше, че му се повдига, докато гледаше и си представяше какво се бе случило в колибата. Сцената прогони чувството на гадене. Когато заговори, гласът му беше спокоен и безизразен. — Защо уби родителите ми?
— Аз не съм им сторил нищо! — каза мъжът, приковал поглед в ножа.
— Взел си коня на баща ми.
— Той ми го продаде — отвърна мъжът.
— Татко не би продал единствения си кон — каза Макс.
— Пусни ме веднага! — изписка внезапно мъжът.
Макс поднесе ножа към гърлото му.
— Ще ми кажеш ли какво се случи?
— Другите го сториха! — запищя мъжът. — Аз нямам нищо общо с това. Те искаха златото! — Очите му се опулиха истерично. В страха си се напика и струйката се плъзна по голите му крака. — Пусни ме, лудо индианско копеле! — пищеше той.