Макс замахна бързо. Всякакво колебание бе изчезнало от него. Той бе син на Червената брада и на Канеха и в неговата кръв течеше страхотната отмъстителност на индианеца. Ножът му блесна под утринното слънце и когато се изправи, мъжът бе притихнал.
Макс го погледна невъзмутимо. Мъжът бе само припаднал, макар че очите му се взираха нагоре, отворени и невиждащи. Беше му отрязал клепачите, така че да не могат вече никога да се затворят, а кожата му висеше на ивици по тялото, от раменете до бедрата.
Макс се обърна и вървя, докато намери мравуняк. Загреба с ръце от върха и се върна при мъжа. Внимателно положи мравуняка на слабините му. Само за миг малките, червени мравки плъпнаха навред. Проникнаха във всички рани по накълцаното тяло, по очите, в устата, в ноздрите.
Мъжът се закашля и застена. Тялото му се размърда. Макс го наблюдаваше мълчаливо. Такова беше индианското наказание за тези, които грабят, изнасилват и убиват.
Три дни минаха, докато мъжът умре. Три дни на изгарящо слънце, което гореше очите му и измъчваше разкъсаната му плът, докато мравките усърдно изгризваха тялото му. Три дни вопли за вода и три нощи в агония, докато насекомите и комарите, привлечени от мириса на кръв, пируваха отгоре му.
Накрая той си изгуби ума и на четвъртата сутрин, когато Макс дойде да го види, беше мъртъв. Макс го изгледа за миг, после измъкна ножа и го скалпира.
Върна се при конете и яхна понито. Повеждайки двете други добичета, той се насочи на север, към земите на Киова.
Дядо му, старият вожд, излезе от вигвама да го види как слиза от коня. Изчака търпеливо, докато Макс дойде при него.
Макс погледна стареца в очите.
— Идвам със скръб при вигвамите на моя народ — каза той на киова. Вождът не проговори.
— Баща ми и майка ми са мъртви! — продължи той.
Вождът мълчеше.
Макс посегна към колана и издърпа висящия там скалп. Захвърли го пред вожда.
— Взех скалпа на единия от убийците — каза той. — Дойдох при моя дядо, великия вожд, за да прекарам времето на оплакването им.
Вождът погледна скалпа, после Макс.
— Ние не сме вече свободни да бродим из прерията — каза той. — Живеем на земята, която са ни отпуснали Бледоликите. Видя ли те някой от тях, когато идваше насам?
— Никой не ме е видял — отвърна Макс. — Дойдох от планините.
Вождът пак погледна скалпа. Много време бе минало, откак не бе виждал вражески скалп, окачен на стълба пред вигвама си. Сърцето му се изпълни с гордост. Той погледна Макс. Бледоликите можеха да затворят телата, но не можеха да оковат душите. Той взе скалпа и го окачи на стълба, после се обърна към Макс.
— Дървото има много клони — бавно каза той. — И когато някои от клоните паднат, или бъдат прекършени, други трябва да израснат, за да има къде душите им да продължат живота си.
Той извади едно перо от накита на главата си и го подаде на Макс.
— Има една девойка, чийто боец се уби при падане от кон преди две слънца. Тя вече е взела брачния кол и сега трябва да живее сама във вигвам край реката, докато духът му се върне в нея. Иди и я вземи!
Макс впери поглед в него.
— Сега ли? — попита той.
Вождът мушна перото в ръката му.
— Сега! — каза той с мъдростта на годините си. — Сега е най-доброто време, докато духът на войната и отмъщението все още бушуват като планински поток в кръвта ти. Това е най-доброто време да се вземе една жена.
Макс се обърна, вдигна юздата и тръгна през лагера с конете. На минаване индианците го проследяваха мълчаливо с погледи. Вървеше бавно, с високо изправена глава. Стигна до брега на малката река и продължи след завоя.
Самотен вигвам стоеше там, настрани от другите. Макс тръгна към него. Върза конете за някакъв храст, вдигна отвора, влезе вътре.
Вигвамът беше празен. Той пак вдигна отвора и погледна навън. Никой не се виждаше. Спусна го. Отиде в дъното и седна на леглото от кожи, застлано на пода.
След миг девойката влезе. Косата и тялото й бяха мокри от реката, а роклята беше прилепнала към тялото й. Когато го съгледа, очите й се разшириха. Беше готова да побегне.
Макс забеляза, че тя е почти дете. Четиринайсет, най-много петнайсет години. Изведнъж разбра защо вождът го беше изпратил при нея. Измъкна перото и й го подаде.
— Не бой се! — каза кротко той. — Великият вожд ни сбира, за да прогоним взаимно злите духове от себе си.