6.
Яхнал шареното пони, Макс тръгна от железопътната рампа към последното говедо. Изчака и то да влезе зад оградата и пусна портата подире му. Свали си шапката, избърса потта от челото с опакото на ръката и погледна към слънцето.
То висеше почти отвесно, нажежено до бяло, напичайки късния пролетен прах по двора. Говедата мучаха провлачено, сякаш усещаха, че са стигнали до края на своя път. Дългият път от Тексас до железницата, който ги бе довел в Канзас сити, и предстоящата им гибел.
Макс килна шапката към тила и хвърли кос поглед към оградата, където собственикът разговаряше с купувачите. Пришпори коня натам.
Фарър се обърна, когато той спря до тях.
— Всички ли са вътре?
— Всички, мистър Фарър — отвърна Макс.
— Добре — каза Фарър. Обърна се към един от купувачите. — Точно ли са? Броих ги хиляда сто и десет глави.
— И аз толкова ги изкарах — каза купувачът.
Фарър слезе от оградата.
— Ще намина през канцеларията ти днес следобед, за да си прибера чека.
Купувачът кимна:
— Ще е готов.
Фарър се метна на коня.
— Хайде, момко — каза през рамо той. — Да вървим в хотела да измием част от вонята на говежди лайна от себе си.
— Хей! — викна Фарър след банята. — Олекнах с десет кила.
Макс се изправи, след като нахлузи ботушите и се обърна.
— М-да — каза той. — И аз.
Фарър ококори очи и подсвирна. Макс си беше облякъл блуза и бричове от почти бяла еленова кожа. Каубойските му ботуши с високи токове блестяха като огледало, а кърпата около врата му се открояваше като злато на тъмната, почерняла от слънцето кожа. Дългата му гарванова коса се спускаше свободно върху раменете.
Фарър подсвирна пак.
— Хей, откъде измъкна тези дрехи?
Макс се усмихна.
— Те са последните, които мама ми приготви.
Фарър се засмя.
— Е, с тях приличаш на същински индианец.
Макс отвърна на усмивката му.
— Аз съм индианец — отговори тихо той.
Смехът на Фарър бързо изчезна.
— Полуиндианец, момко — каза той. — Баща ти беше бял и беше добър човек. Ловувал съм много години със Сам Санд, за да чуя, че не се гордееш с него.
— Гордея се, мистър Фарър — каза Макс. Но не съм забравил, че убийците на мама и татко бяха бели.
Той вдигна колана с кобура от стола и го закопча на кръста си. Фарър го наблюдаваше как се навежда да пристегне кобура към бедрото.
— Още ли не си се отказал да ги търсиш? — запита той.
— Не, сър, не съм — вдигна поглед Макс.
— Канзас сити е голям град — каза Фарър. Откъде си сигурен, че ще го откриеш?
— Ако е тук, ще го намеря — отговори Макс. — Предполага се, че е тук. После ще отида в Западен Тексас и ще пипна другия.
Фарър замълча, преди да каже:
— Е, както си се облякъл, внимавай той да не те намери пръв.
— Надявам се това да стане — спокойно призна Макс. — Искам да знае за какво умира.
Фарър отклони очи от суровия поглед на момчето и си взе ризата. Макс го изчака да се облече.
— Смятам да се поразтъпча, мистър Фарър — каза той, когато мъжът си закопча панталоните.
Фарър отиде до шкафа и взе чантата.
— Ето! — каза той. — Заплатата ти за четири месеца — осемдесет долара, плюс шейсетте, които спечели на покер.
Макс сложи парите в задния джоб, без да ги брои.
— Благодаря, мистър Фарър.
— Сигурен ли си, че не мога да те склоня да се върнеш с мен? — попита Фарър.
— Не, благодаря ви, мистър Фарър.
— Не може да трупаш само омраза в душата си, момко — каза по-възрастният. — Не е здравословно. Само ще си навредиш.
— Не мога иначе, мистър Фарър — бавно отрони Макс. Очите му бяха празни и студени. — Не мога да се примиря, че същите гърди, от които съм сукал, сега служат за кесия за тютюн на това копеле.
Вратата се затвори подире му и Фарър остана загледан в нея.
Мери Греди се усмихна на момчето.
— Допий си уискито — каза тя, — докато си сваля роклята.
Момчето я загледа, после бързо изпи уискито, закашля се на път за леглото, където седна.
Мери хвърли поглед към него, докато изхлузваше роклята през главата.