— Как се чувствуваш?
Момчето я погледна. Тя долови празнотата в очите му.
— Горе-долу — отговори то. — Не съм свикнал много с пиенето.
Тя дойде и застана загледана в него, метнала роклята през ръка.
— Изпъни се и затвори очи. За няколко минути ще се оправиш.
Той я погледна безизразно и нищо не отговори.
Тя протегна ръка и го бутна по рамото. Очите му проблеснаха будно за миг. Направи опит да се изправи, сграбчил с ръка приклада, но усилието се оказа прекалено голямо. Загуби съзнание и се отпусна в леглото.
Мери опитно се наведе над него и повдигна клепача. Момчето беше като труп. Тя се усмихна на себе си, отиде до прозореца и погледна към улицата.
Нейният сводник стоеше пред кръчмата отсреща. Тя вдигна и свали два пъти транспаранта, съгласно уговорения сигнал, и той се запъти към хотела.
Когато влезе в стаята, тя вече беше облечена.
— Много време остана с него — измърмори навъсено той.
— Какво можех да направя? — попита тя. — Не искаше да пие. Много е млад.
— Колко пари имаше? — запита сводникът.
— Не зная — отвърна Мери. — Те са в задния му джоб. Вземай ги и да се разкарваме. В този хотел винаги ме побиват тръпки.
Сводникът отиде до леглото и измъкна парите от задния джоб на момчето. Преброи ги набързо.
— Сто и трийсет долара — каза той.
Мери пристъпи към него и го прегърна.
— Сто и трийсет долара! Значи можем да спрем за тази вечер — каза тя и го целуна по брадата. — Можем да отидем у дома и да прекараме цялата нощ заедно.
Сводникът я изгледа.
— К’во? Луда ли си? — изръмжа той. — Сега е едва единайсет. Можеш да оправиш поне още трима клиенти.
Обърна се да погледне момчето, докато тя си вземаше чантата.
— Не забравяй бутилката уиски! — й напомни той през рамо.
— Няма — отговори тя.
— Не прилича на каубой — каза той. — Повече ми изглежда на индианец.
— Такъв е — каза тя. — Търсеше някакъв с кесия за тютюн, направена от кожата на индианка. — Тя се засмя. — Даже мисля, че искаше да ме сваля. Доведох го тук, като го накарах да си помисли, че познавам този, когото търси.
Сводникът погледна надолу замислен.
— Носи оръжие. Няма да е зле тоз, който търси, да узнае за това.
— Ти познаваш човека, който му трябва?
— Може би — каза сводникът. — Да вървим.
Беше вече два през нощта, когато сводникът най-сетне попадна на мъжа, когото търсеше. Играеше карти в задната стая на „Златния орел“.
Сводникът го докосна предпазливо по рамото.
— Мистър Дорт — прошепна той.
— К’ъв дявол те носи?
Сводникът нервно облиза устни.
— Извинявайте, мистър Дорт — бързо започна той. — Узнах нещо, което по мое мнение, ще ви заинтересува.
Сводникът обиколи с нервен поглед масата. Другите мъже го наблюдаваха.
— Може би е по-добре насаме, мистър Дорт — каза той. — Става дума за тютюневата ви кесия. — Той посочи към масата, където тя лежеше.
Дорт се разсмя.
— Моята кесия за тютюн от индиански цици? Някой й е хвърлил мерак да я купи? Не се продава.
— Не това, мистър Дорт — прошепна сводникът.
Дорт му обърна гръб.
— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш?
— Мислех, че ще ви заинтересува…
Дорт се изправи рязко. Сграбчи сводника за палтото и леко го заблъска в стената.
— Какво ще ме заинтересува? — запита той.
— Може би има значение, мистър Дорт… — започна сводникът с опулени от страх очи. Дорт беше един от най-големите злодеи в града.
— Ще има значение — каза заплашително Дорт, — ако не заговориш веднага.
— Едно индианско хлапе ви търси из града — изрече ужасен сводникът. — Носи оръжие.
— Индианско хлапе ли? — запита Дорт. Хватката бавно се охлаби. — Как изглеждаше?
Сводникът набързо описа Макс.
— Очите му не бяха ли сини? — запита дрезгаво Дорт.
Сводникът кимна.
— Да. Забелязах ги, когато се качи с едно от момичетата ми в стаите над кръчмата. Затова най-напред не разбрах, че е индианец. Познавате ли го?
Дорт кимна, без да се замисля.
— Познавам го — каза. — Тези бяха на майка му.
Очите на всички се насочиха към кесията за тютюн. Дорт я вдигна и я мушна в джоба си.