Когато стигнаха до колата, Рина се обърна към него:
— Нека остана при теб, Невада, моля те!
Той се усмихна.
— Мисля, че решихме въпроса.
— Невада — очите й бяха замислени, — нищо не ме чака на Изток. Наистина. Тук поне мога да се чувствувам живо същество, да изпитвам нещо…
— Стига си се държала като дете — каза той. — Вече си голяма жена. Това тук не е живот за теб. Ще се поболееш за една седмица.
— Откупвам половината ти загуби за сезона, ако ме оставиш — веднага реагира тя.
Той я изгледа рязко. Мислеше, че въобще не е чула разговора във фургона, толкова погълната изглеждаше от представлението.
— Не можеш да си го позволиш — каза той.
— А ти можеш ли? — контрира го тя.
— По-добре от теб — бързо отвърна той. — Имам малко повече.
Тя го загледа за миг, после влезе в колата. Не проговориха, докато стигнаха до гарата и дойде време да се качи във вагона.
— Ще ми пишеш ли, Невада? — попита тя.
— Не ме бива по писмата — отвърна той.
— Но ще поддържаш връзка с мен? — настоя тя. — Ще ми отговаряш, когато ти пиша?
Той кимна.
— Нали ще ми позволиш да идвам на гости понякога? Ако бъда самотна и изплашена?
— Приятелите са за това — каза той.
Очите й се навлажниха.
— Добър приятел беше ти, Невада — каза сериозно тя.
Целуна го по бузата и се качи по стъпалата на вагона. На вратата се обърна и му помаха, после се скри вътре. Той видя лицето й да се появява за миг на прозореца, когато влакът потегли. После тя се загуби, а той се обърна и напусна гарата.
Изкачи паянтовото стълбище, водещо към покрит с прах коридор. Надписът на вратата беше задраскан и отъркан, а буквите обикновени и избелели:
Канцеларията не се различаваше от коридора отвън. Едно девойче вдигна поглед към него от бюрото, върху което цареше пълен безпорядък. По косата й имаше следи от прясно къносване, дъвката се мяташе в устата й, когато го запита едва ли не враждебно:
— Какво искате?
— Дан Пиърс тук ли е? — попита той.
Тя го изгледа: очите й се задържаха върху износеното му палто и изтърканите джинси, после върху широкополата каубойска шапка.
— Ако търсите работа — каза тя, — нямаме такава.
— Не търся работа — каза рязко той. — Търся мистър Пиърс.
— Имате ли уговорена среща?
— Не — поклати глава Невада.
— Той не се среща с никого без предварителна уговорка — заяви рязко тя.
— Аз съм от спектакъла „Дивият Запад“ — каза Невада. — Той ще ме приеме.
Искрица интерес се появи на лицето й.
— Представлението „Бъфало Бил“?
Невада поклати глава:
— Не. „Голямото югозападно родео“.
— О! — интересът изчезна от лицето й. — Другото.
— Да, другото — кимна Невада.
— Е, няма го — каза тя.
— Къде мога да го намеря? — запита той.
— Не зная. Отиде на някаква среща.
Гласът на Невада беше настоятелен:
— Къде?
Нещо в погледа му я накара да отговори:
— Отиде във филмовата компания „Норман“. В задния двор, опитва се да им предложи един клиент за техния уестърн.
— Как мога да се добера дотам?
— Намира се на булевард „Ланкершим“, зад „Юнивърсъл“ и „Уорнърс“.
— Благодаря! — каза той и тръгна.
Щом зави по „Ланкершим“, видя табелата на „Юнивърсъл“:
След няколко минути мина край друга табела на „Уорнър Брадърс“:
Студията на Норман бяха на около пет километра по-нататък. Отпред висеше обичайната табела: