Той зави край голямата порта, където портиерът го спря:
— Вътре ли е Дан Пиърс? — запита Невада.
— Чакайте да видя. Пазачът влезе в будката и разлисти някакви книжа. — Сигурно вие сте човекът, когото очаква — каза той. — В задното студио е. Следвайте десния път. Ще го откриете.
Невада му благодари и включи на скорост. Караше бавно, тъй като пътят бе пълен с хора. Някои бяха артисти в различни костюми, но повечето изглеждаха помощен персонал, в работно облекло. Мина покрай няколко много големи сгради и след броени минути излезе на открито. Тук нямаше нищо, освен трева, храсталаци и хълмове.
Когато стигна до полите на първия хълм, попадна на нова табелка:
Последва стрелката. Отстрани на пътя имаше много коли и камиони. Паркира там и слезе.
— Дан Пиърс да е тук? — обърна се той към мъжа, седнал в един от камионите.
— От екипа на „Мирното“ ли е? — попита шофьорът.
— Май да — каза Невада.
— Те са горе на хълма.
На гребена на хълма Невада спря и погледна надолу. Там се беше струпала група хора.
— Пускай, идват! — се чу силен глас.
Изведнъж по прашния път под него се зададе дилижанс, препускащ с бясна скорост. Невада видя как точно на завоя кочияшът скочи и се претърколи край пътя. Миг по-късно конете се откъснаха и дилижансът се катурна край пътя, после се затъркаля надолу по хълма.
Прахът се разсейваше, когато някакъв глас закрещя:
— Спирай! Спирай! Дявол го взел, Ръсел. Скочи много рано. Каруцата измина по хълма четирийсет позитива подир теб!
Кочияшът се изправи и бавно тръгна към групата мъже, отупвайки джинсите с шапката.
Невада тръгна надолу. Търсеше Пиърс из тълпата, ала никъде не го виждаше.
Край него мина някакъв мъж, носещ тенекиени кутии с филми.
— Тук ли е Дан Пиърс? — попита Невада.
Мъжът сви рамене.
— Не зная. Питай него — каза той, сочейки един млад мъж по шорти.
— Дан Пиърс да е насам?
Мъжът го изгледа.
— Трябваше да слезе до канцеларията да телефонира.
— Благодаря — каза Невада. — Ще го почакам. — Започна да си свива цигара.
Гръмогласният глас пак се чу:
— Върна ли се Пиърс с проклетия си фокусник?
— Отиде да му телефонира — каза младежът. Лицето му изведнъж доби изумен израз и той погледна Невада. — Момент, сър — викна той и тръгна към Невада. — Вас ли чакаше Пиърс?
— Предполагам.
— Елате с мен — каза младежът.
Невада го последва към групата мъже, събрани около един едър мъж до камерата. Младежът спря пред него.
— Това е човекът, когото Дан Пиърс очакваше, сър.
Мъжът се обърна и погледна Невада, после му посочи една скала над съседния хълм. Под скалата течеше широк поток.
— Можете ли да скочите с кон от онази скала в реката?
Невада проследи протегнатия пръст. Беше двадесетина метра високо и конят трябваше да направи скок поне четири-пет метра, за да падне във водата.
— Точно там сме изкопали потока на дълбочина осем метра — каза режисьорът.
Невада кимна. Дълбочината беше достатъчна.
— Струва ми се, че може да се направи — каза той.
Режисьорът разцъфна в усмивка.
— Е, дявол ме взел! — изрева той. — Най-после намерихме мъж, на който му стиска. — Той потупа Невада по гърба. — Отивайте там, а каубоят ще би доведе коня. Ще бъдем готови веднага, щом свършим с този кадър. — И се обърна пак към оператора.
Невада го потупа по рамото.
— Казах, че ми се струва възможно да се направи — каза той. — Не съм казал, че ще го направя.
Режисьорът го изгледа, любопитно.
— Плащаме тройно за този фокус: не ви ли стигат деветдесет долара? Добре, ще ги направим сто.
Невада се усмихна.
— Бъркате ме. Аз дойдох тук да търся Дан Пиърс. Не съм триков ездач.
Устата на режисьора се сви презрително.
— Всички каубои сте еднакви. Само плямпате, а не ви стиска.
Невада го изгледа за миг. Почувствува как гняв се надига в него. Уморило го беше това сноване насам-натам от момента, когато бе влязъл в канцеларията на Пиърс. Гласът му беше леден.