— Мълчете! — му каза Пиърс авторитетно. — Не забравяйте, че все пак съм ваш импресарио! — Той се обърна към фон Елстер. — След един час цял Холивуд ще знае за този номер — каза той. — Мога да го заведа в „Юнивърсъл“ или при „Уорнърс“. Ще го лапнат веднага.
Фон Елстер изгледа импресариото.
— Петстотин! — отсече той. — Последно.
Пиърс стисна ръката на Невада.
— Хайде, Невада. Да ходим при „Уорнърс“. Всички компании търсят някой сериозен конкурент на Том Микс.
— Седемстотин и петдесет — увеличи фон Елстер.
— За първите шест месеца, след това хиляда седмично и съответните полугодишни увеличения оттам нататък.
— Готово — каза фон Елстер. Ръкува се с Пиърс, след това се обърна към Невада. Усмихна се и му сграбчи ръката.
— Как казахте, че ви беше името?
— Смит. Невада Смит.
Ръкуваха се.
— И на колко години сте, приятелче?
Пиърс отговори, преди Невада да си отвори устата:
— Трийсет годишен е, мистър фон Елстер.
Невада се накани да протестира, но стискането на ръката на Пиърс го накара да замълчи.
— За рекламата ще ги направя двайсет и девет — усмихна се фон Елстер. — Сега елате двамата с мен в администрацията. Искам да кажа на Норман, че най-после сме намерили „шерифа на мирното селище.“
Невада се изви, за да прикрие усмивката си. Чудеше се какво ли биха казали хората от затворническата ферма, ако узнаеха, че в края на краищата е стигнал дотам да носи значка на шериф. Макар че ставаше въпрос само за кино.
9.
— Господи! — бе възкликнал директорът на затвора, когато въведоха Макс в кабинета му. — Какво мислят да правят тези хора? Тук е затвор, а не поправителен дом за малолетни!
— Не се оставяйте външният му вид да ви излъже, началство — каза дъвчещият тютюн пазач, хвърляйки документите на бюрото за подпис. — Важна птица е. Очистил човек в Ню Орлийнс.
Директорът взе документите.
— За какво е? Убийство?
— Ту-у — отвърна пазачът. — Незаконна употреба на оръжие. За убийството му се разминало — самоотбрана. — Той се изплю в плювалника. — Тоз тука утрепал човека в спалнята на някаква дамичка.
— Аз бях неин телохранител — намеси се Макс.
Директорът го изгледа проницателно.
— Това не ти дава правото да убиваш човек.
— Нямаше как — обясни Макс. — Налетя отгоре ми с нож и трябваше да се отбранявам. Не бях облечен.
— Вярно е, началство — изкудкудяка многозначително пазачът. — Бил гол-голеничък като току-що излюпена сойка.
— Изглежда ми чист случай на самоотбрана — продължи директорът. — Как така са му лепнали наказание?
— Пречуканият бил братовчед на Дарси — бързо каза пазачът.
— А-ха — разбра директорът. Това обясняваше всичко. Родът Дарси бяха влиятелни хора в Ню Орлийнс. — Значи е имал късмет да се отърве само с толкоз. — Той подписа документите и ги бутна през бюрото. — Вземай!
Пазачът прибра книжата и отключи белезниците на Макс.
— Айде, перчо.
Директорът се надигна тежко от стола.
— На колко си години, момко?
— На деветнайсет май — отвърна Макс.
— Много си млад за телохранител на една от онези дамички в Ню Орлийнс — отбеляза директорът. — Как стана това?
— Търсех си работа, когато ме уволниха от армията — отговори Макс. — Тя пък търсеше човек, който да има бърза ръка. Бях достатъчно бърз, струва ми се.
— Прекалено бърз — каза директорът. Той заобиколи бюрото. — Аз съм арабия, но не понасям размирниците. Ставай с другите рано сутрин, работи каквото ти наредят и няма да си имаш неприятности с мен.
— Ясно — каза Макс.
Директорът отиде до вратата на кабинета.
— Майк! — изрева той.
Надзирателят, огромен негър, подаде глава през вратата.
— М-да, сър директоре?
— Изведи тоз, новия, и му удари десет камшика.
На лицето на Макс се изписа изненада.
— Нямам нищо против теб — обясни бързо директорът. — Предпазна мярка — както обичам да казвам. Един вид ти набива в главата какво те чака, ако ни създадеш грижи. — Той се върна зад бюрото.
— Хайде, момко — подкани негърът.
Вратата се затвори зад тях и те тръгнаха по коридора. Гласът на надзирателя беше топъл и успокояващ: