— Възможно е — каза Макс. — А може да е, защото не ги разчесвам. Хайде!
— Не можем ли да останем тук през нощта? — изхленчи Рийвс.
— Ами! — възрази Макс. — Още два часа ще е светло. Поне километър ще минем. Да вървим.
Той нагази във водата. Не погледна назад, но след миг чу цамбуркането на Рийвс, който го последва. Беше почти тъмно, когато откри един рид.
Рийвс се просна на земята. Макс го загледа. За миг едва не го съжали, после се сети за ожесточената омраза, пламтяща в погледа на Рийвс, и съжалението се изпари. Трябваше да знае какво е предприел.
Макс извади ножа и отряза една тръстика. Очисти я и заостри края като копие. След това нагази във водата. Застана неподвижно и стоя близо петнадесет минути, докато забеляза неясно очертание под повърхността. Затаи дъх, изчака да се приближи. След това рязко замахна. Копието изчезна във водата. Усети подръпване на ръката, докато издигаше копието над водата. На върха се извиваше набучената едра морска котка.
— Тази си я бива — каза той, обръщайки се към Рийвс. Клекна до него и се зае да дере рибата. Рийвс приседна и каза:
— Запали огън! Ще я опечем.
Макс вече дъвчеше един къс. Поклати глава.
— Миризмата на огъня се разнася на километри.
Рийвс се изправи ядосан.
— Пет пари не давам! — изръмжа той с пламнало лице. — Не съм шибан индианец като теб. Ще си опека рибата.
Започна да събира съчки. Най-после имаше достатъчно за малък огън. Ръката му затърси кибрит из джоба. Намери клечка и се опита да я възпламени, драскайки по един път. Тя не пламна. Ядосан той пак опита. После огледа клечката.
— Влажна е.
— Да — съгласи се Макс, дъвчейки лениво рибата. Беше жилава и мазна, но той дъвчеше бавно, като гълташе само от време на време.
— Ти можеш да запалиш огън — изръмжа Рийвс.
— Как? — вдигна очи към него Макс.
— По индиански — каза Рийвс. — Като търкаш две съчки.
Макс се изсмя.
— Не става. Дървата са много влажни. — Вдигна парче риба и го подаде на Рийвс. — На, яж. Не е толкова лошо, ако дъвчеш бавно.
Рийвс го взе, клекна до Макс и задъвка. След малко изплю.
— Не мога да го ям. — Умълча се, обви ръце около тялото си. — Стана много студено — промълви той и потръпна леко.
Макс го изгледа. Не беше чак толкова студено. Ситни капки пот бяха избили по лицето на Рийвс, който трепереше.
— Легни! — нареди Макс. — Ще те покрия с трева, така ще се стоплиш.
Рийвс се изпъна, а Макс се наведе и докосна лицето му. То гореше от треска. Макс се изправи бавно и отиде да накъса трева.
Маларията на Рийвс идваше съвсем не на време. Той извади неохотно клечка кибрит от мушамената си торбичка и запали огън.
Рийвс продължаваше да трепери под одеялото от блатна трева и простенваше, а зъбите му тракаха. Макс вдигна поглед към небето. Нощта си отиваше. Той изпъшка несъзнателно. Чудеше се колко ли още време ще е нужно на преследвачите им, преди да ги заловят.
Както седеше, се унесе в дрямка, олюлявайки се леко. Странен звук стигна до подсъзнанието му и той внезапно се разбуди.
Присегна за рибарското си копие и приклекна напред. Пак долови шума. Бе от нещо голямо. Чу го отново, този път съвсем наблизо. Краката му се изпънаха. Беше готов да метне копието. Не беше кой знае какво, но бе единственото му оръжие.
В следващия миг Майк се изправи пред него небрежно, хванал пушката готова за стрелба.
— Страшно си глупав, момче! — каза той. — Не биваше да палиш огън.
Макс се изправи. Почувствува как умората се разлива по тялото му сега, когато всичко беше свършило. Посочи към болния.
— Тресе го.
Майк пристъпи към Рийвс.
— Вярно — каза той учудено. — Право беше началството. Каза, че за три дни сред блатата Рийвс ще се поболее.
Майк седна край огъня да си сгрее ръцете.
— Хей, бива си го тоя огън — възкликна той. — Но не трябваше да висиш край него.
— К’во можех да направя?
— Той нямаше да чака на твое място.
— Но не беше на мое място — отбеляза Макс.
Негърът го изгледа.
— Най-добре е да изчезваш, момче.
— Какво искаш да кажеш? — зяпна Макс.
— Чупи се! — дрезгаво заяви Майк.
— А другите от потерята?