Но всеки път alcalde долавяше все по-дълбока самота, по-дълбока изолираност. Понякога изпитваше странно съжаление към тях. Те не бяха като другите, които идваха в селото. Този начин на живот не им доставяше удоволствие.
А сега пак пиеха текила. Колко ли още пъти ще си отиват така и кога ли няма да се върнат? Не само в това село, а никъде по земята.
Макс преглътна текилата и захапа резена лимон. Тръпчивият вкус освежи устата му. Погледна към Майк.
— Колко ни останаха?
Майк се замисли.
— За около три седмици.
Макс сви цигара и я запали.
— Трябва да направим някой голям удар. Тогава можем да заминем за Калифорния, Невада или някъде, където не ни познават, и ще можем да заживеем. Тук парите явно не траят дълго.
Негърът кимна.
— Тъй си е — съгласи се той. — Но това не е решението. Трябва да се разделим. Търсят ни заедно. Видят ли мене, все едно че си помъкнал плакат, на който си си написал името.
Макс отново напълни чашата.
— Искаш да се отървеш от мен, така ли? — Той се усмихна, изля парливата течност в гърлото си и посегна за лимона.
Майк заяви сериозно:
— Може би без мен ще успееш да се установиш някъде и да си оправиш живота. Няма да има защо все да бягаш.
— Разбрахме се да не се разделяме. Този път ще пипнем достатъчно пари, за да заминем за Калифорния.
Вратата се отвори и влезе висок, червенокос каубой. Запъти се към масата им и се тръшна на свободния стол.
— О, Чарли Добс идва тъкмо навреме, май — засмя се той. — Таз дяволска текила ще изгризе лигавицата на стомасите ви, може да сте сигурни. Барман, донесе ни бутилка уиски.
Барманът остави уискито и чашите на масата и се оттегли. Чарли наля. Пиха.
— Какво те носи насам, Чарли? — запита Макс. — Мислех, че си запрашил за Рено.
— Бях. Но попаднах на най-голямата работа, която ми се е случвала. Не можех да се откажа от такова нещо.
— Каква работа? — запита Макс, облягайки се на масата.
Чарли снижи глас.
— Една нова банка. Помниш ли, дето ти разправях миналата година, че из Тексас копаят за нефт? Реших да посетя тези места на път за Север. — Той пак си напълни чашата и глътна бързо уискито. — К’во да ви разправям, най-лудата работа на света. Изкопават кладенец в земята и вместо вода, оттам потича нефт. Вкарват го в тръби, пълнят варели и го експедират на Изток. Навред нефт, а банките пращят от пари.
— Звучи ми добре — каза Макс. — А каква е сделката?
— Замислил я е един местен, но му трябва помощ. Иска два пая, ние вземаме по един.
— Нормално каза Макс и се обърна към Майк. — Ти к’во мислиш?
Майк кимна.
— Кога ще действуваме? — попита той.
Чарли го погледна.
— Веднага след Нова година. Банката ще получи много пари тогава за ново копане. — Той напълни чашите. — Трябва да потеглим утре. Три седмици съм яздил дотук.
15.
Макс си проправи път през заведението, вървейки подир Чарли Добс. Беше претъпкано с нефтотърсачи и каубои и залозите по масите за зарове и карти бяха огромни. Мъже чакаха на три редици да заемат мястото на всеки ставащ.
— К’во ви казах? — ликуваше Чарли. — Всичко е пощуряло тук. — Той си запробива път към бара, където един мъж седеше сам.
Мъжът се обърна и го съгледа.
— Много се забави — каза той тихо.
— Много път е, Ед — отговори Чарли.
— Ще се видим отвън — продължи Ед, хвърли сребърен долар на тезгяха и тръгна да излиза. На минаване метна бърз поглед към Макс.
Макс срещна за миг бледите му, безизразни, проницателни очи. Мъжът беше към петдесетте: дълъг пясъчлив на цвят мустак минаваше по устната му. Имаше нещо познато в него, но Макс не можа да се сети какво. Само чувството, че го е срещал някъде преди.
Мъжът ги чакаше отвън. Тръгна напред и те го последваха в една задънена улица. Той се обърна към тях.
— Казах ти, че са нужни четирима, — ядосано каза той.
— Има още един, Ед — бързо отговори Чарли. — Той остана край града.
— Добре. Пристигате тъкмо навреме. Утре вечер, — петък, директорът и касиерът на банката работят до късно, изчислявайки надниците на персонала за събота. Обикновено привършват към десет. Пипваме ги на излизане от вратата и ги наблъскваме обратно. Така ще ни отворят касата, без да става нужда да я разбиваме.