Макс сви нова цигара и я запали. Мълчаливо загледа приятеля си. Майк се закашля.
— Родил си се с трийсет години закъснение за тази работа. На света няма вече място за стрелци. Ние сме на опашката и обираме остатъците.
Макс продължи да мълчи, приковал поглед в лицето на Майк.
— Все пак няма да тръгна!
Майк вдигна поглед към него.
— Не ме карай да мисля, че в затвора не съм попаднал на когото трябва — каза той. — Недей точно сега, когато умирам.
Лицето на Макс се разтопи в усмивка.
— Голям глупак си.
На свой ред Майк се ухили.
— Мога да задържа потерята цял ден. — Дотогава ще бъдеш далеч на север и никога няма да те пипнат. — Започна да се смее, но изведнъж спря, закашля се и започна да плюе кръв. Протегна ръка към Макс.
— Помогни ми да стана, момче.
Макс се наведе и го повдигна. Грамадният мъж се облегна на него и двамата се придвижиха към входа на пещерата. Излязоха в нощта и усетиха хладния ветрец, който започваше да духа откъм хребета.
Останаха така за миг, щастливи, че са един до друг, след което Макс бавно отпусна приятеля си на земята.
Майк се загледа към хребета.
— Мога да ги задържа вечно — каза той. — А сега слушай и запомни какво ти казвам, момче! Карай я честно. Никакви кражби вече. Никаква стрелба. Даваш ли ми дума, момче?
— Давам ти я, Майк!
— Нарушиш ли я, духът ми ще се върне и ще те преследва! — каза огромният мъж. Изви глава и загледа надолу. — Тръгвай сега, момче — каза дрезгаво той. — Зората се пука. — Присегна за пушката.
Макс се обърна и закрачи към коня. Яхна го и за миг остана загледан в Майк. Грамадният негър дори не го погледна. Макс пришпори коня и препусна напред.
Час по-късно, когато слънцето се беше издигнало вече, а Макс се намираше на следващия хълм, той се зачуди защо е така тихо. Би трябвало вече да чуе стрелба зад гърба си.
Никога не узна, че Майк бе умрял в момента, когато се бе изгубил от погледа му.
Отначало се почувствува като гол без брадата. Опипа с пръсти гладко избръснатото лице и се запъти към кухнята.
Чарли го загледа от кухненската маса.
— Господи! — възкликна той. — Никога нямаше да те позная.
Съпругата му Марта се обърна от печката. Изведнъж се усмихна.
— Много по-млад си, отколкото те мислех. И симпатичен.
Макс почувствува как лицето му пламва. Седна притеснен.
— Мисля, че е време да си ходя.
Чарли и жена му си размениха бързи погледи.
— Защо? — запита Чарли. — Половината от всичко това е твое. Не можеш просто да заминеш и да го оставиш.
Макс го загледа. Сви си цигара и я запали.
— Тук сме вече три месеца. Нека престанем да се лъжем. Това място не може да издържа двама ни.
Замълчаха. Макс беше прав. Макар че бе участвувал в закупуването на ранчото, то съвсем не носеше достатъчно за препитанието на всички.
— Ами ако някой те познае? — запита Марта. — Обяви, че те търсят, че и снимките ти са разлепени при всички шерифи на югозапад от тук.
Макс се усмихна и пак си потърка брадата.
— Няма да ме познаят. Без брадата — няма.
— По-добре си измисли ново име — препоръча Чарли.
Макс издуха кълбо дим.
— Да, струва ми се, че е време. Всичко трябва да се промени.
Ала името все не му идваше наум до деня, когато застана под горещото слънце на Невада, загледан в стария Корд и Джонас младши. В този миг само изскочи. Като че ли цял живот го беше носил.
Смит. Невада Смит.
Беше добро име. Не издаваше нищо за него.
Погледна малкото момче, приковало поглед в него с изплашените си очи, после студения, черен револвер в другата ръка. Видя как детето проследи погледа му. Върна револвера обратно в кобура и се усмихна бавно.
— Е, младши — каза той. — Чу баща си.
Отправи се към коня и го поведе към спалното помещение, а момченцето заподскача послушно след него. Помещението беше празно. Момченцето изчурулика зад гърба му:
— Тук ли ще живееш, с Уонг Той?
— Предполагам — пак се усмихна той.
Избра си едно от леглата и остави на него завивката. Чевръсто си подреди вещите. Когато се обърна, момчето продължаваше да го гледа с ококорени очи.
— Наистина ли ще останеш? — запита детето.