— А-ха.
— Наистина? — настоя момчето. — Завинаги? — Гласът му леко пресекна. — Няма да си отидеш както другите? Както направи мама?
Нещо в очите на детето го затрогна. Той коленичи до него.
— Ще остана дотогава, докато ме искаш.
Изведнъж момчето обви с ръчички врата на Невада и притисна буза към лицето му. Имаше мек и топъл дъх.
— Радвам се! — каза то. — Сега можеш да ме научиш да яздя.
Невада се изправи, а момчето продължаваше да се държи за краката му. Излязоха така и той постави малкия върху седлото на коня. Накани се да го възседне, когато усети тежестта на револвера върху бедрото.
— Ей сега ще се върна — каза той и влезе в спалното помещение. Развърза връзките и разкопча колана. Окачи го на гвоздей на леглото и излезе навън под слънцето.
Никога вече не препаса револвера.
16.
Рина слезе от влака под ярките сенки на следобедното слънце, които заливаха перона. Висок шофьор в униформа пристъпи към нея и опря пръсти във фуражката.
— Мис Марлоу?
Рина кимна.
— Мистър Смит ви поднася извиненията си, че не е в състояние лично да ви посрещне, мадам. Зает е със съвещания в студиото. Каза, че ще ви види по-късно, за коктейла.
— Благодаря ви — каза Рина. Изви лице да прикрие разочарованието си. Три години не бяха малко време.
Шофьорът вдигна куфарите й.
— Бихте ли ме последвали до колата, мадам?
Рина пак кимна. Тръгна след високата униформа през гарата, към лъскавата черна лимузина „Пиърс ароу“. Шофьорът пъргаво остави куфарите отпред и й отвори вратата. Елегантна златна емблема, гравирана на дръжката, блесна насреща й:
Тя се настани удобно и присегна за цигара. Сепна я гласът на шофьора по микрофона:
— Цигари ще намерите в кутийката до дясната ви ръка, мадам.
Тя зърна приветливата му усмивка в огледало за задно виждане, а той запали двигателя. Взе си цигара и огледа вътрешността на колата. Златната емблема беше навсякъде, дори втъкана в тапицерията.
Облегна глава назад. Нямаше какво да се учудва. Достатъчно много бе чела във вестниците за него. Двайсет декара ранчо, вилата с тридесет стаи, която бе издигнал в средата на Бевърли Хилс. Но прочетеното й се струваше някак нереално. Затвори очи да си припомни как бе станало всичко.
Около пет месеца след завръщането й на Изток, бе отскочила до Ню Йорк на покупки за една седмица, когато един банкер, приятел на баща й, предложи да отидат на премиерата на някакъв филм, произведен от компания, в която имал известни вложения.
— Как се казва? — бе се заинтересувала тя.
— „Шерифът на мирното селище“ — бе отговорил банкерът. — Филм на Норман. Бърни Норман казва, че това е най-хубавият уестърн, правен досега.
— Уестърните ме отегчават — бе отговорила тя. — Наситих им се докато бях там.
— Норман казва, че имал нова звезда в главната мъжка роля. Невада Смит. Казва, че бил най-големият…
— Как беше името? — прекъсна го тя. Не можеше да е чула погрешно.
— Невада Смит — повтори банкерът. — Странно име, но киноартистите винаги носят причудливи имена.
— Ще дойда — бързо прие тя.
Припомни си пристигането в киносалона — тълпата, ярките светлини отвън, изисканите мъже и отрупаните с бижута жени. И после светът сякаш се стопи в магията на сценичния образ.
Беше вече към края на филма: сам в затъмнената стая, шерифът на мирното селище вземаше револвера, който се бе зарекъл никога вече да не докосне.
Камерата се приближи до лицето му толкова близо, че тя почти можеше да види ситните пори на кожата, да усети топлия му дъх. Той вдигна револвера и го погледна.
Почувствува умората, видя как напрежението от взетото решение свива устните му, напряга квадратната челюст, превръща високите, индиански скули в тънки черти, които се врязват в бузите. Но очите бяха тези, които я приковаха.
Бяха очите на мъж, познал смъртта. Неведнъж, а много пъти. Очите на мъж, разбрал безсилието, почувствувал болката и скръбта. Шерифът бавно закрачи към вратата и пристъпи отвън. Яркото слънце огря лицето му. Нахлупи черната шапка над очите си, за да ги закрие от светлината, и закрачи по пустата улица. Лицата на съгражданите му надзъртаха плахо зад щори, пердета и прозорци. Той не отвръщаше на погледите им, продължаваше да върви напред, а избелялата му риза се намокри от потта, стичаща се по гърба му: закърпените джинси изглеждаха съвсем изтъркани на стройните му, леко криви крака. Яркият метал на огромната значка блестеше на гърдите му.