Поклатих глава.
— Емболизъм е достатъчно. Аутопсията няма да промени нещата.
Докторът продължи да пише. След малко свърши и побутна документа към мен.
— Проверете дали всичко е вярно.
Взех удостоверението. Всичко беше вярно. Чудесно се беше справил за лекар, който до днес не беше виждал никого от нас. Но в щата Невада всеки знаеше кой е Корд. Възраст — шестдесет и седем. Наследници: съпруга Рина Марлоу Корд; син Джонас Корд, младши. Плъзнах го по бюрото обратно към него.
— Всичко е вярно.
Той взе листа и се изправи.
— Ще ги регистрирам и ще ви изпратя копия по сестрата. — Застана колебливо, сякаш се опитваше да реши дали да изрази съболезнованията си. Очевидно го сметна за излишно, тъй като тръгна към вратата, без да проговори. Пак влезе Том Денби.
— Какво да правя с чакащите отвън? Да ги отпратя ли?
Поклатих глава. Пак щяха да се върнат.
— Кажи им да влязат.
Бащата и майката на момичето застанаха на вратата, а лицата им изразяваха напрегната смесица от скръб и съчувствие.
Мъжът вдигна поглед към мен.
— Съжалявам, че не можахме да се срещнем при по-щастливи обстоятелства, мистър Корд.
Погледнах го. Имаше честно лице. Вярвам, че наистина мислеше това, което каза.
— И аз.
Жена му незабавно се разхълца.
— Това е ужасно, ужасно! — завайка се тя, поглеждайки покритото тяло на баща ми върху кушетката.
Погледнах я. Дъщерята бе имала нейните черти, но с това приликата свършваше. Малката бе притежавала една освежаваща почтеност, докато тази жена бе роден хищник.
— Какво сте се разхленчили? — запитах аз. — До днес въобще не сте го срещали. А и сега го търсехте за пари.
Тя ме изгледа изумена. Гласът й стана писклив:
— Как можете да говорите така? Баща ви лежи тук, на кушетката, пък и след всичко, което сторихте на дъщеря ми.
Изправих се. Единственото нещо, което не понасям, е лицемерието.
— След това, което направих на дъщеря ви? — викнах аз. — Не съм й направил нещо, което тя да не е искала. Може би ако вие не бяхте я съветвали да не се спира пред нищо, за да ме пипне, щеше да е жива днес. Но не, вие й казахте да пипне Джонас Корд младши на всяка цена. Тя ми разказа как сте планирали сватбата.
Мъжът се обърна към нея. Гласът му трепереше.
— Искаш да кажеш, че си знаела за нейната бременност?
Тя го погледна изплашена.
— Не, Хенри, не. Не знаех. Само й казах, че ще бъде чудесно да се омъжи за него, само това й казах.
Устните му се свиха и за миг си помислих, че ще я удари. Ала не го направи. Вместо това, се обърна към мен.
— Съжалявам, мистър Корд. Повече няма да ви безпокоим.
Запъти се гордо към вратата. Жена му заприпка подир него.
— Но, Хенри! — изплака тя. — Хенри!
— Млъквай! — отсече той, отвори вратата и я избута напред. — Достатъчно изприказва днес.
Вратата се затвори зад тях и аз се обърнах към Макалистър:
— Това още не оправя нещата, нали?
Той поклати глава.
Замислих се.
— Най-добре ще бъде да идеш утре в работата му и да се срещнеш с него. Мисля, че сега ще отстъпи. Изглежда ми почтен човек.
Макалистър се усмихна бавно.
— Мислиш, че един почтен човек ще постъпи така?
— Поне това научих от баща си. — Неволно погледнах към кушетката. — Той казваше, че всеки мъж си има цена. За един това са парите, за друг — жените, за трети — славата. То почтеният човек няма защо да го купуваш — той не ти струва нищо.
— Баща ти беше практичен човек — каза Макалистър.
Взрях се в юриста.
— Баща ми беше егоистичен, алчен кучи син, който искаше да сграбчи всичко на света — казах аз. — Надявам се да бъда достатъчно мъж, за да му надяна обувките.
Макалистър си потърка замислен брадичката.
— Сигурно ще бъдеш.
Посочих към кушетката.
— Няма да го имам винаги до себе си за помощник.
Макалистър нищо не каза. Погледнах към Невада. През цялото време бе останал облегнат на стената, без да проговори. Очите му шареха под полупритворените клепачи. Извади пакетче тютюн и започна да си свива цигара. Пак погледнах Макалистър.
— Ще се нуждая от много помощ — заявих аз.
Очите на Макалистър блеснаха заинтригувано, но не проговори.