В стаята влезе красива чернокоса жена. Тя се спря, като видя Рина седнала в леглото. На устните й заигра усмивка. Пристъпи към леглото.
— Ах, вече сте будна, ma cherie — каза тихо тя, наведе се и целуна Рина по устата.
Рина вторачи в нея широко отворени очи.
— Коя сте вие?
— О, любов моя, не ме ли помниш?
Рина поклати глава.
— Може би това ще освежи паметта ви, скъпа моя — каза жената, смъкна пеньоара и притисна главата на Рина към едрата си гръд. — Хайде, не си ли спомняш как се любихме двете? — Ръката й замилва лицето на Рина. Рина я изблъска ядосана.
Вратата пак се отвори и един мъж влезе. Държеше бутилка шампанско в едната си ръка и беше съвсем гол. Той им се усмихна.
— Ах! — каза той. — Ето че всички пак сме будни. Компанията бе започнала да става скучна.
Прекоси стаята и подаде бутилката шампанско на Рина.
— Пийни малко, мила — каза той. — Бедата е… че човек се събужда винаги със страхотна жажда, нали?
Рина вдигна ръце към слепоочията си. Долови тупкането под пръстите си. Беше някакъв кошмар. Не можеше да бъде истина. Не можеше.
Мъжът поглади загрижено главата й.
— Главоболие, да? Ще донеса аспирин.
Обърна се и излезе от стаята. Рина вдигна очи към жената.
— Моля ви — проплака тя, — струва ми се, че съм си загубила ума. Къде се намирам?
— В Цюрих, разбира се, в къщата на Филипе.
— В Цюрих? — попита Рина. — Филипе? — Погледна жената. — Това Филипе ли беше?
— Mais no, разбира се, че не. Това беше Карл, моят съпруг. Не си ли спомняш?
Рина поклати глава.
— Нищо не си спомням.
— Запознахме се на конните надбягвания преди три седмици в Париж — каза жената. — Ти беше сама в ложата, съседна до тази на Филипе. Приятелят ти не бе дошъл, спомняш ли си?
Рина притвори очи. Почваше да си припомня. Бе заложила на червения пъстър кон и мъжът от съседната ложа се бе навел към нея:
— Много разумен избор — бе казал той. — Конят е мой. Аз съм граф дьо Шаен.
— Графът в съседната ложа! — възкликна Рина.
Жената кимна и пак се усмихна.
— Помниш ли? — каза тя с възхитен глас. — Направихме компанията в Париж, но там бе много задушно, затова дойдохме в замъка на Филипе. Беше преди около две седмици.
— Две седмици?
Жената кимна.
— Чудесна група бяхме — каза тя, сядайки на леглото до Рина. — Ти си страшно красиво момиче.
Рина я изгледа безмълвно. Вратата пак се отвори и Карл влезе с шишенце аспирин в едната ръка и бутилка шампанско в другата. Последва го строен рус мъж по домашен халат. Той хвърли няколко снимки на леглото.
— Харесваш ли ги, Рина?
Тя насочи поглед към снимките. Почувствува нещо да се надига в гърлото й. Това не можеше да бъде тя. Не в такива пози. Гола. С тази жена и тези мъже. Вдигна безпомощен поглед към тях.
Графът се усмихваше.
— Можеше да ги направя по-добре — заоправдава се той. — Но изглежда не съм нагласил добре самоснимачката.
Жената ги събра.
— Намирам ги за добри, Филипе — усмихна се тя. — Толкова смешно беше. Да правиш любов с малкото апаратче в ръка, за да можеш да ни снимаш същевременно.
Рина продължаваше да мълчи.
Карл се наведе към нея.
— Нашата малка americaine е неразположена — каза нежно той. Подаде й две таблетки аспирин. — Ето, вземи. Ще ти стане по-добре.
Рина изгледа тримата.
— Бих желала да се облека, моля ви — каза тя с отпаднал глас.
Жената кимна.
— Но разбира се — каза тя. — Дрехите ти са в гардероба.
Тримата се обърнаха и напуснаха стаята.
Рина стана от леглото и бързо си изми лицето. Замисли се дали да си вземе душ, но се отказа. Бързаше час по-скоро да си ходи. Облече се и влезе в другата стая.
Жената беше все още по пеньоар, но мъжете бяха по леки ризи и бели панталони. Тя се запъти да излезе, без да ги погледне. Мъжът на име Карл я повика:
— Мисис Корд, забравихте си чантата.
Тя мълчаливо се върна и я взе от него, избягвайки да го гледа в очите.
— Сложих един комплект от снимките за спомен от нашето прекарване.
Отвори чантата. Снимките се взираха непристойно в нея.
— Не ги искам, — каза тя и ги измъкна. Той ги бутна настрани.
— Запазете си ги. Ние винаги можем да извадим други копия от негативите.