Бавно вдигна очи към лицето му. Той се усмихваше.
— Може би бихте изпили чаша кафе, преди да поговорим делово? — запита я учтиво той.
Негативите й струваха десет хиляди долара и тя ги изгори в един пепелник, преди да излезе от стаята. Изпрати телеграма до Невада от хотела веднага щом се настани:
САМОТНА СЪМ И ПО-ИЗПЛАШЕНА ОТ ВСЯКОГА. ВСЕ ОЩЕ ЛИ СИ МОЙ ПРИЯТЕЛ?
Отговорът получи на следващия ден, заедно с чек за пет хиляди долара и резервации от Цюрих до Калифорния.
Смачка телеграмата в ръка, след като я прочете още веднъж, докато лимузината се катереше към върха на хълма. Телеграмата беше типична за онзи Невада, когото тя помнеше. Обаче никак не подхождаше на този Невада, когото предстоеше да види:
ВСЕ ОЩЕ ТВОЙ ПРИЯТЕЛ.
Беше подписана: НЕВАДА.
17.
Невада се облегна на стола и огледа огромния кабинет. Напрежение цареше в залата. Дан Пиърс благо се усмихваше.
— Този път не парите са важни, Бърни — каза той. — Просто чувствуваме, че моментът е подходящ. Нека направим филм за Запада, такъв, какъвто наистина беше, и да оставим залъгалките, с които се занимавахме години наред.
Норман сведе глава към бюрото и пръстите му заиграха по подвързания в синьо сценарий. Лицето му доби сериозно изражение.
— Въпросът не е в сценария, Дан — каза той, обръщайки се към фон Елстер за подкрепа. — Ние наистина смятаме, че той е чудесен, нали?
Дългокракият, плешив режисьор кимна:
— Един от най-добрите, който някога съм чел.
— Тогава защо се дърпате? — запита импресариото.
Норман поклати глава.
— Времето не е подходящо. Индустрията е стресната. Скоро „Уорнър“ пуска първия говорещ филм: „Светлините на Ню Йорк“. Някои хора смятат, че с неговото пускане ще настъпи краят на немия филм.
Дан Пиърс се разсмя.
— Измишльотини! Филмите затова са филми. Ако човек иска да чуе артистите да говорят, ще отиде на театър. Там се говори.
Норман се обърна към Невада с бащински тон:
— Слушай, Невада, кога сме те изпързаляли? От деня, когато се появи, сме се отнасяли добре с тебе. Ако става въпрос за пари, няма проблем. Само назови сумата.
Невада се усмихна.
— Не са парите, Бърни. Ти знаеш. Десет хиляди седмично е достатъчно за когото и да било, независимо, че данъците скочиха до седем на сто. Въпросът е за сценария. Това е първият реалистичен сценарий, който ми е попадал тук.
Норман посегна и взе една пура. Невада се облегна на стола. Припомни си кога бе прочел сценария за пръв път. Миналата година, докато снимаше „Стрелба по залез“.
Един от сценаристите, млад мъж с очила и много бледа кожа, бе пристъпил към него.
— Мистър Смит — започна той боязливо, — мога ли да ви обезпокоя за минутка?
Невада се обърна на гримьорския стол.
— Да, разбира се…
— Марк Вайс — представи се сценаристът. Невада се усмихна.
— Разбира се, Марк, с какво мога да ви бъда полезен?
— Имам един сценарий, който бих искал да прочетете — бързо каза Вайс. — Прекарах две години в проучването му. Касае се за един от последните стрелци на Югозапада. Мисля, че се различава от всичко, създавано досега.
— Ще го прочета с удоволствие. — Това беше едно от неприятните задължения на звездите. Всеки имаше по един сценарий, който трябваше непременно да бъде прочетен, и всеки сценарий беше най-великият, писан досега. — Какво е заглавието?
— „Ренегатът“. — Той му подаде обвития в синьо сценарий.
Бе доста тежък. Отгърна на последната страница и погледна сценариста със съмнение. Сценарият надвишаваше три пъти стандарта.
— Не е ли малко дълъг?
Вайс кимна.
— Дълъг е, но не виждам как бих могъл да го съкратя. Всичко в него е вярно. Последните две години се рових в стари вестници из целия Югозапад.
Невада се обърна към гримьора със сценария в ръка.
— И какво става с героя? — запита той през рамо.
— Никой не знае. Един ден просто изчезнал и нищо вече не се чуло за него. Гонила го потеря и се предполага, че е загинал нейде из планините.
— Всяка нова история е добра — каза Невада. — Хората се поумориха от все едни и същи герои. Как се казва твоят?
Гласът на сценариста сякаш увисна във въздуха.