— Но по този начин може да се загуби — каза непреклонно Пиърс.
Невада спря край своята бяла „Шутц Беъркат“. Положи с любов ръка на дръжката, по същия начин, както го правеше с конете си.
— Няма да загубим!
Импресариото го погледна косо.
— Надявам се, че знаеш какво правиш. Просто не ми харесва, когато Норман така охотно ни обещава печалбата. Някъде има уловка.
Невада се усмихна.
— Лошото при теб, Дан, е, че си импресарио. Всички сте все недоверчиви. Бърни се съгласи, защото трябваше. Не му се искаше да ме загуби. — Отвори вратата и влезе в колата. — Утре в десет ще бъда в кантората ти.
— Добре — каза агентът. Тръгна към колата, после спря и се върна. — Тази работа с говорящите филми ме тревожи. Две други компании съобщиха, че също се залавят с тях.
— Остави ги! — каза Невада. — Тяхна си работа. — Завъртя ключа, натисна стартера и мощният двигател изръмжа. — Сега е новост — викна той към Пиърс. — Докато се появи нашият филм, хората ще са забравили за говорящите филми.
Телефонът на малката масичка до леглото звънна тихо. Рина отиде и вдигна слушалката. Беше един от онези френски телефони, първият, който виждаше след завръщането си от Европа. Вече позната й емблема бе гравирана в средата, където обикновено се отпечатваха цифрите.
— Ало?
Познатият глас на Невада прозвуча в ухото й.
— Как си, приятелко? Настани ли се вече?
— Невада! — възкликна тя.
— Имаш и други приятели?
Тя се засмя.
— Разопаковах си багажа! — каза тя. — И направо съм смаяна.
— От какво?
— От всичко. Това място. Приказно е. Не съм виждала никога нещо подобно.
Гласът му беше тих шепот в ухото й.
— Не е кой знае колко. Малко просторничко, но го наричам свой дом.
— О, Невада! — засмя се тя. — Все още не мога да повярвам. Защо си построил такава фантастична къща? Съвсем не ти подобава.
— Тя е част от играта, Рина — обясни той. — Като голямата бяла шапка, чудатите ризи и цветните ботуши. Човек не е никаква звезда без парадните си дрехи.
— С „Н“ чертичка „С“ по всичко? — попита тя.
— С „Н“ чертичка „С“ по всичко — повтори той. — Но не се оставяй това да ти вземе ума. Има и по-щури неща в Холивуд.
— Толкова много имам да ти разказвам! — каза тя. — Кога ще се прибереш у дома?
— У дома ли? — той се разсмя. — Че аз съм у дома. Чакам те долу, в бара.
— Слизам след минутка — каза тя, после се поколеба. — Но, Невада, как ще намеря бара? Тази къща е необятна.
— Имаме индианци-водачи за тази цел — каза той. — Ще ти изпратя един.
Тя остави слушалката и отиде до огледалото. Тъкмо оправи червилото по устните си, когато на вратата тихо се почука.
Прекоси стаята и отвори вратата.
Пред нея застана усмихнат Невада.
— Моля за извинение, г’жо — каза той с шеговито официален тон. — Обърнах цялата сграда с главата надолу и няма да ми повярвате, но единственият индианец наоколо съм аз!
— О, Невада! — тихо каза тя.
После изведнъж се намери в прегръдките му, заровила лице в здравите мускули на гърдите му, мокрейки със сълзите си меката му бяла чудата риза.
Книга трета
Джонас — 1930
1.
Светлините на Лос Анжелос се показаха под дясното крило. Погледнах Бъз, седнал до мен в кабината.
— Почти сме си у дома.
Чипоносото му лице се сбръчка в усмивка. Посочи часовника.
— Мисля, че току-що поставихме нов рекорд.
— По дяволите рекорда — казах аз. — Нужен ми е само договора с пощите.
Той кимна.
— В кърпа ни е вързан. — Присегна се и потупа арматурното табло. — Това бебче ни го осигури.
Направих широк завой над града и се насочих към Бърбанк.
Пипнехме ли договора за въздушна поща от Чикаго до Лос Анжелос, нямаше да мине много време и „Интерконтинентал“ щеше да опаше страната. От Чикаго на изток, към Ню Йорк, щеше да бъде следващата стъпка.
— Четох във вестниците, че Форд пуска в производство тримоторник, който ще превозва трийсет и двама пътници — каза Бъз.
— Кога ще бъде готов?
— След две, може би три години — отговори той. — Това е следващата крачка.