— Тъй е — съгласих се аз. — Обаче не можем да си позволим да чакаме Форд. Ще минат пет години, докато изскочи нещо практично. Трябва до две години да бъдем готови.
Бъз се опули насреща ми.
— Две години? Как ще го сторим? Това е невъзможно.
Погледнах го.
— С колко пощенски самолета летим сега?
— Около трийсет и четири — отвърна той.
— А ако сключим новия договор?
— Ще бъдат двойно или тройно повече — каза той. — Погледна ме изпитателно. — Какво си намислил?
— Производителите на тези самолети засега печелят повече от пощенските договори, отколкото ние — обясних аз.
— Ако мислиш сами да си правим самолетите, значи си откачил! — заяви Бъз. — Ще са ни нужни поне две години само да построим фабриката.
— Но не и ако купим някоя наготово — отговорих аз.
Той се замисли.
— „Локхийд“, „Мартин“, „Къртис-Райт“ — всички са претрупани. Няма да продадат. Може би само „Уинтроп“. Те западат, откак загубиха договора с армията.
Усмихнах му се.
— Правилно разсъждаваш, Бъз.
Той ме погледна на слабата светлина.
— О, не. Работил съм при стария Уинтроп. Кълнеше се, че никога…
Вече бяхме над летището Бърбанк. Извих на юг, където се намираше фабриката на Уинтроп. Наклоних самолета така, че Бъз да може да гледа от неговата страна.
— Погледни надолу.
В мрака, осветени от два прожектора, се открояваха огромните бели букви, изписани върху черния асфалтов покрив.
Репортерите се струпаха около нас в мига щом, докоснахме земята. Светкавиците на фотоапаратите им ме заслепиха и аз примижах.
— Уморен ли сте, мистър Корд? — подвикна един от тях.
Потърках си небръснатата брада и се ухилих.
— Свеж като краставица — казах. Някакъв камък се вряза в крака ми. Върнах се при самолета и подвикнах на Бъз. — Хей, я ми хвърли обущата!
Той се засмя и ги захвърли долу, а репортерите се заблъскаха да ме снимат как ги обувам.
Бъз се свлече до мен. Направиха още няколко снимки и тръгнахме към хангара.
— Как се чувствуваше пак у дома? — подвикна ми друг репортер.
— Добре.
— Чудесно — вметна Бъз.
Наистина се чувствувахме така. Преди пет дни бяхме излетели от „Дьо Бурже“ в Париж. След това Нюфаундленд, Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелос — за пет дни.
Някакъв репортер дотича, развявайки лист хартия.
— Току-що счупихте рекорда Чикаго-Лос Анжелос! — обяви той. — Това прави пет рекорда, счупени от вас по време на този полет!
— По един за всеки ден — ухилих се аз. — Няма от какво да се оплачем.
— Означава ли това, че ще получите договора с пощите? — запита друг репортер.
Зад тях, в дъното на хангара, забелязах Макалистър да ми маха ожесточено.
— Това е деловата страна — казах. — Нея оставям на моя съдружник Бъз. Той ще ви запознае с въпроса, господа.
Бързо се измъкнах от тях, оставяйки ги около Бъз, и се отправих към Макалистър. На лицето му имаше измъчено изражение.
— Мислех, че няма да пристигнеш навреме.
— Казах ти, че ще бъда тук в девет часа.
Той ме улови за ръката.
— Чака ни кола — каза. — Оттук отиваме право в банката. Казах им, че ще те закарам.
— Чакай малко! — възпротивих се аз, дръпвайки си ръката. — На кого си казал?
— На синдикалната група, която се съгласи да приеме цената ти за подлиценза за инжекционното формоване, дори и Дюпон се е присъединил към тях. — Отново ми улови ръката и ме затегли към колата.
Пак си освободих ръката.
— Стой, бе човек! Не съм помирисвал легло от пет дни. Гроги съм. Ще се видя с тях утре.
— Утре! — викна той. — Но те те чакат сега.
— Хич не ми пука — настоявах аз. — Да почакат.
— Но те ти дават десет милиона долара!
— Нищо не ми дават — възразих аз. — Имаха същите възможности като нас да закупят патента. Всичките ходиха до Европа тогава, само че бяха много стиснати. Сега са на зор, значи могат да почакат до утре.
Влязох в колата.
— Хотел „Бевърли Хилс“.
Макалистър се намъкна до мен. Изглеждаше объркан.
— Утре ли? — каза той. — Те не искат да чакат.
Шофьорът потегли. Погледнах Макалистър и се ухилих. Съжалих го. Знаех, че не е било лесно да уреди нещата.