— Фоайето не е място за сключване на такава сделка. Няма уединеност. Няма да им се понрави. Не разбирам защо да не можем да се качим.
— Защото има жена при мен.
— Че какво от това? — отвърна той. — Те не са тесногръди — и се разсмя на шегата си.
— Момичето е Моника Уинтроп.
На другия край на жицата се замълча. После го чух да казва уморено:
— Господи! Прав беше баща ти. Никога не спираш.
— Имам достатъчно време да спра, като стана на твоите години.
— Не зная — каза уморено той. — Няма да им хареса идеята да се срещнем във фоайето.
— Ако толкова държат да е уединено — казах аз, — зная едно място.
— Къде?
— Мъжката тоалетна, непосредствено зад асансьорите. Ще се срещнем там след пет минути. Ето ви колкото щете уединение!
Оставих слушалката и станах. Погледнах Моника.
— Подай ми една хавлия — казах. — Трябва да сляза долу и да се видя с баща ти.
2.
Влязох в тоалетната, потривайки лице. Все още носех петдневната брада. Не бях успял да се обръсна. Ухилих се, като ги видях, всеки зает със себе си, без дори да се огледа при влизането ми.
— Срещата може да започне, господа — казах аз.
Хвърлиха ми поглед през рамо с израз на изумление по лицата.
Чух един да измърморва под нос някаква ругатня и се зачудих каква ли дребна трагедия е причината за нея.
Макалистър пристъпи към мен.
— Трябва да кажа, Джонас — прекалено надуто заяви той, — че имаш много странен вкус относно избора на място за тази среща.
Изгледах го. Знаех, че говори от името на другите, затова не ми пукаше. Погледнах му панталоните.
— Ах, Мак — казах. — Преди да говориш, по-добре си закопчей дюкяна.
Лицето му почервеня и ръката му бързо се смъкна към панталоните.
Засмях се и се обърнах към другите.
— Извинявам се за неудобството, което ви създадох, господа — казах аз, — но в стаята ми е доста тясно. Имам багаж, който заема почти цялото пространство.
Единственият, който загря, беше Еймос Уинтроп. Забелязах многозначителната усмивка, появила се на лицето му. Чудех се какво ли изражение щеше да добие, ако знаеше, че става дума за дъщеря му.
Мак вече бе възстановил самоувереността си и беше готов да започнем. Представи ни един на друг и се заловихме за работа. Както ми каза Мак, трите най-големи химически корпорации бяха основали отделна компания за под лицензна работа с мен. Именно тази компания щеше да направи първата вноска и да гарантира процентите.
Имах само един въпрос:
— Кой гарантира парите?
Макс посочи един от мъжете.
— Шефилд — каза той. — Шефилд е един от съдружниците на „Джордж Стюарт Инкорпорейшън“.
Погледнах Шефилд. Стюарт, Морган, Леман бяха все надеждни имена. Не бих могъл да търся по-сигурни личности във финансово отношение. Нещо в лицето на този мъж ми се стори познато. Разрових паметта си. После се сетих.
Ф. Мартин Шефилд. Ню Йорк, Бостън, Саутхемптън, Палм бийч. Търговският колеж на Харвард с отличие преди войната. Майор в армията на Щатите през 1917–18. Три ордена за храброст от фронта. Превъзходен играч на поло. От светското общество. Сегашна възраст — на външен вид около тридесет и пет, по документи — четиридесет и две.
Спомних си, че преди десетина години бе идвал при баща ми. Искаше да уреди някаква публична кампания за компанията. Баща ми му бе отказал.
— Колкото и съблазнителни да са предложенията, младши — бе казал баща ми, — никога не им давай възможност да се закачат за теб. Защото тогава, да знаеш, те повеждат хорото. Дават ти само пари, а единственото, което си струва, не са парите, а властта. А нея те винаги пазят за себе си.
Загледах се в Шефилд.
— Как възнамерявате да гарантирате плащанията?
Тъмните му, дълбоки очи заблестяха зад пенснето.
— Ние сме в договора с другите, мистър Корд — отвърна той.
Гласът му беше изненадващо дълбок за такъв слаб човек. И много самоуверен. Сякаш не благоволяваше да отговори на въпроса ми, сякаш всеки знаеше, че името Стюарт в договора е достатъчна гаранция.
Може и да беше, но нещо в този човек ме тревожеше.
— Не отговорихте на въпроса ми, мистър Шефилд — учтиво отбелязах аз. — Питах как ще бъдат гарантирани парите? Не съм банкер, нито човек от Уолт Стрийт. Аз съм едно нещастно момче, което трябваше да зареже училище и да се залови за работа, защото баща му почина. Не разбирам от тези неща. Зная, че когато отида в банката и те ми поискат да гарантирам нещо, трябва да представя косвени гаранции — земя, ипотеки, полици — нещо, което има цена, преди да ми отпуснат заем. Това имам предвид.