Бавно погалих меката й кестенява коса. Обзе ме внезапен прилив на съчувствие. Знаех колко самотен може да бъде човек на деветнайсет години.
Очите й бяха затворени, а под меката бяла плът бяха двете синкави, уморени кухини. Притиснах леко устни към челото й.
— Ела в леглото, дете — казах нежно аз. — Почти е съмнало.
Заспа веднага, положила глава на рамото ми, а шията й се бе наместила в извивката на ръката ми. Дълго не можах да заспя. Лежах загледан в притихналото лице, докато слънцето се показа и заля стаята.
По дяволите Еймос Уинтроп! По дяволите Джонас Корд! Проклинах всички мъже, които бяха презаети и егоисти и все пак — бащи на децата си.
Започнах да чувствувам как умората се просмуква в мен. Полузаспал я усетих как се раздвижва до мен и топлината на дългото й грациозно тяло се преля в мен. Сънят дойде. Тъмният, като беззвездна нощ, прекрасният сън.
На следващата вечер сключихме брак в малкия параклис в Рено.
4.
Забелязах блещукащото фосфоресциращо движение във водата и метнах мухата в потока, точно над пъстървата. Инстинктът ме завладя. Знаех, че съм я пипнал. Всичко беше наред. Водата, трепкащите сенки на крайбрежните дървета, пъстрата синя, зелена и червена опашка на мухата накрая на въдицата. Само миг и малкият копелдак щеше да клъвне. Подготвях се, когато зад гърба си чух Моника:
— Джонас!
Гласът й наруши тишината и пъстървата се гмурна към дъното на потока. Мухата се завлачи и преди да се обърна, знаех, че меденият ни месец е свършил.
— Какво има? — изръмжах аз.
Тя стоеше по шорти: със зачервени колене и обелен нос.
— Търсят те по телефона. От Лос Анжелос.
— Кой?
— Не зная — отвърна тя. — Някаква жена. Не си каза името.
Загледах се пак към потока. Нямаше светлини по водата. Рибата беше избягала. За днес риболовът бе свършил. Тръгнах към брега.
— Кажи й да почака — казах. — След минутка съм там.
Тя кимна и се запъти към бунгалото. Започнах да навивам макарата. Чудех се кой ли ме търси. Малцина знаеха за бунгалото в планината.
Когато бях дете, идвах тук с Невада. Баща ми все се канеше да дойде, ала никога не го направи.
Излязох от потока и се заизкачвах по пътеката. Беше късен следобед и вечерният концерт тъкмо започваше. Долавях песента на щурците сред дърветата.
Оставих пръта до външната стена на бунгалото и влязох. Моника седеше на едно кресло до телефона, разгръщайки страниците на някакво списание. Взех слушалката.
— Ало?
— Мистър Корд?
— Да.
— Момент, моля — пропя телефонистката. — Лос Анжелос, свързвам ви.
Чух прещракване и след това познатия глас:
— Джонас?
— Рина?
— Да! — каза тя. — От три дни се опитвам да те открия. Никой не знаеше къде си, тогава се сетих за бунгалото.
— Чудесно! — казах аз, поглеждайки към Моника. Тя разглеждаше списанието, но знаех, че слуша.
— Впрочем — каза Рина с тихия си, дрезгав глас, — моите поздравления. Надявам се да бъдеш много щастлив. Съпругата ти е много симпатично момиче.
— Познаваш ли я?
— Не — бързо отговори Рина. — Видях снимките във вестниците.
— О! — казах аз. — Благодаря. Но едва ли ме търсиш за това.
— Не — каза тя с обичайната си прямота. — Нужна ми е твоята помощ.
— Ако ти трябват нови десет хиляди, винаги мога да ти ги дам.
— Касае се за повече. Много повече.
— Колко повече?
— Два милиона долара.
— Какво? — направо извиках аз. — За какъв дявол са ти толкова много пари?
— Не са за мен — каза тя. Гласът й беше много развълнуван. — За Невада са. Той е натясно. На път е да загуби всичко, което има.
— Аз мислех, че е добре. Вестниците писаха, че печели по половин милион долара годишно.
— Вярно е — каза Рина. — Обаче…
— Обаче какво? — Измъкнах цигара и затърсих кибрит. Знаех, че Моника ме наблюдава, макар че бе забила нос в списанието. — Слушам те — казах аз и дръпнах от цигарата.
— Невада е вложил всичко, каквото има, в един филм. Работи над него повече от година, но изведнъж всичко се обърка и не искат да го пуснат.
— Защо? — заинтересувах се аз. — Да не е помия?
— Не! — рязко каза тя. — Не е това. Филмът е страшен. Но те търсят само говорящи филми. От всички киносалони.