Звукооператорът се обърна отново към машината. Присегнах и си сложих слушалките на главата. Той се обърна към мен.
— Какво по дяволите правиш?
Но аз вече ги бях сложил и той нямаше какво да стори, освен да застане до мен. Говореше Невада. Гласът му беше ясен, съвсем звучен. После заговори Синтия Рандъл и просто не знаех дали да повярвам на ушите си.
Гласът й притежаваше всичките дразнещи нотки на котка, мяукаща край оградата, далеч беше от това да звучи чувствено. Чак гръбнакът ми изтръпна. Такъв глас би могъл да прекъсне всяка полова игра, пък било то и в най-великолепната къща на Ню Орлийнс. Смъкнах гневно слушалките от главата и ги натиках в ръцете на звукооператора. Запътих се към сцената. Някакъв мъж се опита да ме задържи, но аз го изблъсках.
— Спри! — изкрещя нечий глас и на сцената се възцари пълна тишина. Всички гледаха към мен със странни, изумени изражения.
Бях бесен. Знаех само, че някой ме прави на глупак и това никак не ми се нравеше. Мисля, че момичето разбра защо съм на цената. Очите й ме загледаха напрегнато, въпреки че направи опит да се усмихне.
Бърни Норман заприпка към нас. Тя сякаш се успокои и всичко ми стана ясно.
— Мистър Корд — запита той, — да не би нещо да не е наред?
— Да! — отговорих мрачно аз. — Тя. Разкарайте я от сцената. Уволнявам я!
— Не можете, мистър Корд — заобяснява той. — Тя има договор за вашия филм.
— Може и да има — съгласих се аз, — но не с мен. Аз не съм подписвал никакъв договор с нея.
Бърни впери поглед в мен и лицето му пребледня под загара. Знаеш за какво говоря.
— Това е съвсем против правилата — възрази той. — Мис Рандъл е голяма звезда.
— Пет пари не давам, ако ще да е Божията майка — прекъснах го аз. Дигнах ръка, погледнах часовника, а след това него. — Имате точно пет минути да я разкарате от сцената, иначе прекратявам филма и ще ви въвлека в най-голямото съдебно дело, което някога сте сънували!
Седях на брезентовия стол, на който беше изписано името ми, и оглеждах вече празната сцена. Само неколцина души сновяха наоколо, движейки се като безплътни сенки на пиршество. Погледнах към звукооператора, приведен над своя пулт с прилепнали към ушите слушалки. Уморено затворих очи. Минаваше десет вечерта.
Чух нечии крачки и отворих очи. Беше Дан Пиърс. Бе ходил до телефона, опитвайки се да заеме някоя звезда от другите филмови студии.
— Е? — запитах го. Той поклати глава.
— Нищо не става. „Метро Голдуин Майер“ не иска да ни заеме Грета Гарбо. Възнамеряват те да правят говорящ филм с нея.
— А Мерион Дейвис?
— Току-що се свързах с нея. Ролята й харесва, но мисли, че не е подходяща. Може би ще трябва да се примирим със Синтия Рандъл. Ако седим така, без да правим нищо, губиш по трийсет бона на ден.
— По-добре да спра сега, отколкото да стана за смях и да загубя всичко по-късно.
— Може би ще успеем да докараме някоя актриса от Ню Йорк?
— Нямаме време — отвърнах аз. — Десет дни правят триста хиляди долара.
Точно тогава Рина се появи с няколко сандвича.
— Помислих, че може да сте огладнели, затова поръчах да ги донесат.
Взех един и го захапах мрачно. Тя се обърна и подаде друг на звукооператора.
— Благодаря, мис Марлоу.
— Няма защо — каза тя и се отправи към мястото, където седяха с Невада.
— Жалко, че не можете да намерите някоя с такъв глас — изломоти звукооператорът с пълна уста.
— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.
— В гласа й има нещо, което те грабва — поясни той. — Ако и на записа е такъв, ще накара хората да скачат от балкона!
— Рина ли имаш пред вид? — недоумявах аз.
— Да — каза той и на устните му се появи бегла, многозначителна усмивка. — И ако не съм откачил, на лентата ще изглежда превъзходно. Жена и половина!
Обърнах се към Дан:
— Ти как мислиш?
— Възможно е — съгласи се предпазливо той.
— Тогава да опитаме! — казах аз, ставайки на крака. — Трийсет хиляди долара на ден са много пари.
Рина го прие като шега, когато я помолих да изговори няколко реплики пред микрофона. Все още не вярваше, когато сбрах екипа за пълна проба. Мисля, че въобще не приемаше работата на сериозно, докато не седнахме в прожекционната зала в два сутринта и не гледахме как тя и Невада изиграват една сцена.
До този момент не бях виждал на екрана подобно нещо. Цялото й излъчване беше два пъти по-силно. На човек просто му потичаха лигите.