Айлин остана за миг, заслушана в мекото, равномерно дишане. Внимателно оправи завивката и се вгледа в лицето на Рина. Големите очи бяха затворени, бузите отслабнали и опънати на скулите. Под калифорнийския тен прозираше бледата кожа. Тя присегна, отмести светлорусата коса от челото, целуна бързо уморената уста и излезе от стаята.
Сестрата, която седеше в преддверието, вдигна поглед.
— Ще сляза долу за чаша кафе — каза Айлин. — Тя спи.
Сестрата се усмихна с професионална увереност.
— Не се тревожете, мис Гейлърд — каза тя. — Сънят е най-доброто нещо за нея.
Айлин кимна и излезе в коридора. Чувствуваше сърцето в гърдите си свито, както обикновено през последните няколко седмици, очите й се насълзиха. Излезе от асансьора и се запъти към бюфета.
Потънала в мислите си, тя чу лекаря, едва когато ръката й беше на дръжката.
— Мис Гейлърд?
Не можеше да говори. Успя само да кимне.
— Може ли да се присъединя към вас?
— Разбира се — усмихна се и й отвори вратата. Избраха ъглова маса. Лекарят направи знак с ръка и две чаши с кафе се появиха пред тях.
— Какво ще кажете за една кифла? — запита той. — Приличате на човек, който има нужда от храна. — Засмя се с професионална усмивка. — Няма смисъл точно сега да се сдобиваме с още един пациент.
— Не, благодаря — отказа тя. — Кафето ми стига.
Лекарят отпи и остави чашата.
— Хубаво кафе.
Тя кимна.
— Рина спи. — Каза първото, което й дойде на ума.
— Това е добре — кимна лекарят, загледан в нея. Тъмните му очи блестяха зад очилата. — Мис Марлоу има ли някакви роднини тук?
— Не — бързо отговори Айлин. После схвана намека. Впери очи в него. — Искате да кажете… — гласът й заглъхна.
— Не искам да кажа нищо — прекъсна я лекарят. — Просто в подобни случаи искаме да знаем имената на близките, ако евентуално стане нещо.
— Не зная Рина да има някакви роднини.
Лекарят я изгледа любопитно.
— А съпругът й?
— Кой? — гласът на Айлин бе озадачен.
— Не е ли омъжена за Невада Смит? — попита лекарят.
— Беше — отвърна Айлин. — Но се разведоха преди три години. След това се омъжи за Клод Дънбар, режисьора.
— С когото също се разведе?
— Не — сковано отвърна Айлин. Устните й се свиха. — Той се самоуби година след брака им.
— О! — каза лекарят. — Прощавайте. Последните няколко години нямам достатъчно свободно време, за да следя светския живот.
— Ако трябва да се направи нещо специално, мисля, че аз съм тази, която ще го стори — каза тя. — Аз съм най-близката й приятелка и тя ме е упълномощила.
Лекарят я изгледа мълчаливо. Можеше да прочете какво се крие в ума му, зад проблясващите очила. Гордо вдигна глава. Какво значение имаха мислите му? Какво значение имаха сега мислите на когото и да е?
— Получихте ли резултатите от кръвната проба?
Лекарят кимна. Тя се опита да прикрие вълнението в гласа си.
— Левкемия ли е?
— Не — каза той и видя как надежда бликна в погледа й. Заговори бързо, за да й спести мъката от разочарованието. — Излезе, както предполагахме, енцефалитис. — Забеляза учуденото й изражение. — Понякога му казват „сънна болест“.
Надеждата в очите на Айлин отказваше да угасне.
— Значи тя има някакъв шанс?
— Много малък — призна лекарят, загледан угрижено в нея. — И ако оживее, никой не може да каже какви ще са последствията.
— Какво имате предвид? — дрезгаво запита Айлин.
— Енцефалитът е вирус, който се загнездва в мозъка — обясни бавно той. — През следващите четири-пет дни, докато вирусът се развие, тя ще бъде изложена на извънредно силна треска. По време на треската вирусът ще атакува мозъка. Едва след като треската премине, ще бъдем в състояние да определим до каква степен е засегната.
— Искате да кажете, че ще си загуби разсъдъка? — очите на Айлин се разшириха от ужас.
— Не може да се определи — продължи лекарят. — Увреждането може да засегне много места, например разсъдъка; може да се парализира, или поне частично, може да си знае името, а може, и да го забрави. Остатъчните поражения са като след удар. Зависи коя част от мозъка ще пострада.
Обзе я болезнен страх. Дъхът й секна, а лицето й пребледня.
— Дишайте дълбоко и пийнете малко вода! — посъветва лекарят.