Тя изпълни напътствията и лицето й възвърна цвета си.
— Нищо ли не можем да направим? Съвсем нищо ли?
— Правим всичко по силите ни. Знаем много малко за тази болест: не е ясно как се разпространява. В най-често срещаната форма, в тропическите страни, се предполага, че се пренася от насекоми, които я предават при ухапване. Но в Съединените щати, пък и другаде, тя просто се появява без никаква видима причина.
— Преди три месеца се върнахме от Африка — вметна Айлин. — Снимахме филм.
— Зная — продължи лекарят. — Мис Марлоу ми каза. Това именно ме насочи в началото.
— Но никой друг не е болен — възрази Айлин. — А всички прекарахме там три месеца, живеехме при еднакви условия, на едно място.
Лекарят сви рамене.
— Както ви казах, всъщност не сме съвсем наясно коя е причината.
Айлин го загледа. Странни нотки се появиха в гласа й.
— Защо не аз? — запита потресено тя. — Рина има за какво да живее.
Лекарят присегна през масата и я потупа по ръката. След този топъл жест тя не изпитваше вече неприязън към него, каквато обикновено изпитваше към мъжете.
— Колко ли пъти в живота си съм чувал този въпрос? Но и сега, както в самото начало, не зная отговора.
Тя го погледна с благодарност.
— Мислите ли, че трябва да й кажем?
Тъмните му очи станаха по-големи зад очилата.
— Какъв е смисълът? — запита той. — Нека й оставим мечтите.
Рина долови смътни гласове пред вратата. Беше уморена: изтощена и уморена и всичко бе една мека, безсилна отпуснатост. Смътно се зачуди дали сънят ще се върне пак. Неуловимите му очертания се прокрадваха в ума. Добре. Ето че идваше отново.
Спокойно, чувствувайки се удобно вече, тя се остави да потъне в него. Усмихна се несъзнателно и зарови лице във възглавницата. Сега бе обкръжена от своя сън. Сънят за смъртта, който сънуваше още от дете.
2.
Беше хладно в градината, под сенките на огромните ябълкови дървета. Рина седеше на тревата и подреждаше куклите около малката дървена дъсчица, която и служеше за маса.
— Чакай, Сузи — говореше тя на малката тъмнокоса кукла, — не трябва да гълташ така кашичката.
Черните очи на куклата я гледаха, без да премигват.
— О, Сузи! — затюхка се тя загрижено. — Разля я по роклята си! Ето че пак трябва да те преобличам.
Грабна куклата и бързо я съблече. Изпра дрехите в някакво въображаемо корито, после ги изглади. Сега внимавай да не се изцапаш! — скара й се тя престорено.
Обърна се към другата кукла.
— Хареса ли ти закуската, Мери? — усмихна се тя. — Изяж я всичката и ще станеш голяма и силна.
От време на време хвърляше поглед към масивната къща. Радваше се, когато я оставяха на мира. Това обаче не ставаше често. Обикновено някой от прислужниците й викаше да се прибира. После майка й я нахокваше и й казваше, че не бива да играе в градината, а да стои край кухненската врата, в далечния край на къщата. А на нея там не й харесваше. Беше топло и нямаше трева, само пръст. Пък беше и близо до конюшнята и миришеше. Не разбираше защо майка й винаги вдига толкова много шум. Мистър и мисис Марлоу никога не й правеха забележка, когато я завареха там. Дори веднъж мистър Марлоу я вдигна над главата си и я гъделичка с мустаците си, докато едва не се задуши от смях.
Но щом се прибра вътре, майка й я наплеска и я накара да се качи в стаята им и да остане там целия следобед. Това беше най-тежкото от всички наказания. Обичаше да е в кухнята, докато майка й готвеше вечерята. Миришеше така хубаво. Всички казваха, че майка й била най-добрата готвачка, която семейство Марлоу са имали.
Чу стъпки и се обърна. Роналд Марлоу се просна на земята до нея. Тя пак се загледа надолу и привърши с нахранването на Сузи, после каза с делови тон:
— Ти искаш ли да хапнеш, Лади?
Той изсумтя презрително от висотата на своите осем години:
— Не виждам нищо за ядене.
Обърна се към него.
— Не гледаш — каза тя и му тикна една от паничките на куклите в ръцете.
— Изяж го! Много е вкусно.
Той неохотно се престори, че яде. След миг му омръзна и стана.
— Гладен съм — каза той. — Ще отида да хапна истински.
— Няма да можеш — каза тя.
— Защо?
— Защото мама е още болна и никой не е готвил.