Най-после напитката бе изстудена. Той разви капака и съсредоточено разпредели съдържанието в чашите. Изпразнил шейкъра, той пусна по една зелена маслина в чашите, отстъпи крачка назад и го изгледа с одобрение. Всяка бе пълна до ръба — още капка и би преляла, капка по-малко и нямаше да са пълни.
Джералдин Марлоу поднесе своята чаша до устните. Смръщи носа си одобрително.
— Чудесно е.
— Благодаря — каза той и вдигна чашата си. — За твое здраве, мила.
Остави чашата и погледна жена си озадачено. Може би имаше истина в това, което беше чувал, че жените разцъфтяват, когато позастареят и желанието им нарасне. Пресметна бързо. Той беше на тридесет и четири: следователно Джералдин беше на тридесет и една. Бяха женени от седем години и с изключение на медения им месец, сексуалният им живот бе придобил една регулярност. А сега — два пъти за по-малко от седмица. Може би наистина имаше нещо вярно.
Все едно, това го радваше. Той обичаше жена си. Това бе единствената причина да ходи в онази къща на „Саут Стрийт“. За да й спести унижението да го търпи повече, отколкото искаше. Пак вдигна чашата.
— Откри ли днес нещо ново за семейството на Берта? — запита тя.
Харисън Марлоу поклати глава.
— Няма никъде никакво семейство. Може би в Европа има роднини, но ние дори не знаем града, от който е дошла.
Джералдин загледа чашата си. Бледозлатистият цвят на напитката сякаш блестеше.
— Ужасно! — тихо промълви тя. — Какво ще стане сега с детето?
Харисън сви рамене.
— Не зная. Изглежда ще трябва да уведомя властите, вероятно ще я настанят в местното сиропиталище.
— Не можем да го допуснем! — Думите се изтръгнаха неволно от устните на Джералдин.
Харисън я погледна изненадан.
— Защо не? — запита той. — Не виждам какво друго можем да направим.
— Защо да не я задържим?
— Просто не може — каза той. — Има редица формалности. Сирачетата не са като движимо имущество. Не може човек да ги задържи просто защото се е случило да осиротеят в къщата му.
— Можеш да говориш с властите — настояваше Джералдин. — Убедена съм, че те биха предпочели да я оставят при нас, отколкото да се превърне в обществено бреме.
— Не зная — каза Харисън. — Може да поискат да я осиновим, за да бъдат сигурни, че не би станала бреме.
— Хари, каква чудесна идея! — усмихна се Джералдин, стана от стола и тръгна към съпруга си. — Ах, как не съм се сетила за това!
— За какво да се сетиш?
— Да осиновим Рина — каза Джералдин. — Толкова се гордея с теб. Имаш прекрасен ум. Мислиш за всичко.
Той я загледа безмълвно.
Тя обви ръце около шията му.
— Винаги ти се е искало да си имаме момиченце, нали? А и Лади ще бъде толкова щастлив да си има сестричка.
Той усети нежния допир на тялото й и ответната топла вълна, която бликна. Тя го целуна бързо по устните и все така бързо изви лице срамежливо, почувствувала незабавния ответ.
— Толкова съм развълнувана! — прошепна многозначително тя, заровила лице в рамото му. — Мислиш ли, че бихме могли да пийнем по още едно мартини?
Данди Джим Калахан се изправи в средата на кабинета си и ги загледа. Замислено си затърка брадичката.
— Не зная — бавно изрече той. — Трудно е това, което искате.
— Но, господин кмете — веднага реагира Джералдин Марлоу, — вие бихте могли да го направите.
Кметът поклати глава.
— Не е толкова лесно, колкото ви се струва, скъпа госпожо. Забравяте, че и църквата има да си каже думата. В крайна сметка майката е била католичка, а вие не можете да вземете едно католиче и просто да го направите протестантче, поне в Бостън. Никой няма да се съгласи.
Джералдин се извърна с изписано на лицето разочарование. Едва тогава видя съпруга си за пръв път в друга светлина, а не просто симпатичен възпитаник на Харвард, за когото се беше омъжила.
Той пристъпи напред и в гласа му се появи твърдост, която никога дотогава не бе забелязала.
— Църквата би била още по-недоволна, ако докажа, че майката никога не е била католичка. Би се получило твърде неловко, нали?