Джералдин сви рамене.
— По-добре ела по-навътре под чадъра, мили — каза тя. — Знаеш как изгаряш на слънце.
Харисън Марлоу стана и премести шезлонга под чадъра. Излегна се с въздишка и пак се зарови във вестника.
Внезапно Рина застана пред майка си.
— Вече цял час откак съм обядвала, мамо — каза тя. — Мога ли да вляза във водата сега?
— Може ли — автоматично я поправи Джералдин. Вдигна очи към Рина. Беше израснала това лято. Трудно можеше да се повярва, че е само на тринадесет години.
Беше висока за възрастта си, почти метър и шестдесет, само два сантиметра по-ниска от Лади, който беше три години по-голям. Косата й бе изрусяла почти до бяло от слънцето, а кожата й бе бронзова, толкова тъмна, че бадемовите й очи изглеждаха светли в сравнение. Краката й бяха дълги и грациозни, бедрата започваха леко да се закръглят, а гърдите й напираха под детския бански костюм, отговарящи повече на шестнадесетгодишно момиче.
— Може ли, мамо? — запита Рина.
— Може — кимна Джералдин. — Но внимавай, мила, не плувай много надалеч. Не искам да се преуморяваш.
Но Рина вече бе хукнала. Джералдин Марлоу леко се усмихна. Такава беше Рина, не приличаше на никое от познатите й момичета. Рина не играеше като момиче. Можеше да плува и да надбяга всяко от момчетата, с които играеше Лади, и те знаеха това. Не се преструваше на уплашена от водата и не се криеше от слънцето. Просто не даваше пет пари дали ще има бяла и нежна кожа.
Харисън Марлоу вдигна очи от вестника.
— Утре трябва да прескоча до града. Ликвидираме заема на Стендиш.
— Да, скъпи. — Слабите, пискливи детски гласове долетяха до тях. — Трябва да направим нещо за Рина — продължи замислено тя.
— Рина ли? — запита той. — Какво й е на Рина?
Тя се обърна към него.
— Не си ли забелязал? Нашето малко момиченце порасна.
Той прочисти гърлото си.
— Хм… да. Но все още е дете.
Джералдин Марлоу се усмихна. Вярно беше това, което казваха за бащите. Говорят повече за синовете си, а тайно се възхищаваха от дъщерите.
— През последната година се е превърнала в жена — каза тя.
Лицето му се изчерви и той се загледа във вестника. Странно, не съзнаваше, че сега за пръв път заговорваха открито за това. Погледна към водата, опитвайки се да открие Рина сред крещящата, къпеща се група.
— Не мислиш ли, че трябва да я повикаме? Опасно е за нея да отива толкова надълбоко.
Джералдин се усмихна. Бедният Харисън! Можеше да чете в него като в отворена книга. Не се страхуваше от водата, а от момчетата. Поклати глава:
— Не. Там е съвсем безопасно за нея. Тя плува като риба.
Забърканият му поглед срещна нейния.
— Не мислиш ли, че трябва да поговориш с нея? Може би да й обясниш някои неща. Знаеш, както аз направих с Лади преди две години?
Джералдин се усмихна палаво. Обичаше да вижда мъжа си, иначе толкова самоуверен, да се заплита така.
— Не ставай глупав, Хари — засмя се тя. — Няма какво да й обяснявам вече. Когато това се случи, съвсем естествено бе да й кажа всичко, което трябваше да знае.
— О! — каза той с облекчение.
Тя пак се замисли.
— Струва ми се, че Рина ще бъде от онези щастливи деца, които преминават пубертета без никакви смущения — добави тя. — Няма я присъщата тромавост, кожата й е съвсем чиста без никакви петна или пъпки. Съвсем не като Лади.
Тя се обърна пак към океана.
— Все пак мисля, че трябва да направим нещо за Рина. Поне да й взема няколко сутиена.
Марлоу не проговори. Тя пак се обърна към него.
— Честна дума, мисля, че бюстът й е колкото моят. Надявам се, че няма да стане много едър. Тя ще бъде много красиво момиче.
— Защо да не бъде? — засмя се той.
Тя го улови за ръката, отвръщайки нежно на усмивката му. И двамата знаеха какво е искал да каже. Никой от тях не мислеше за Рина другояче, освен като за собствена дъщеря.
— Ще имаш ли нещо против, ако дойда с теб в града довечера? — тихо запита тя. — Ще бъде хубаво да преспим една нощ в хотел.
Той стисна ръката й.
— Мисля, че идеята е чудесна.
— Моли ще се грижи за децата — продължи тя. — А аз ще имам време да направя някои покупки утре, преди да се върнем.