— Нищо, мамо — каза тя с увереността и сигурността, които бяха неделима част от нея. — Нищо, освен това, което ти ми каза. Пораствам.
Джералдин загледа дъщеря си в лицето. Внезапно очите й се навлажниха.
— Недей да бързаш толкова, бебе — каза тя, притискайки плътно главата на Рина към гърдите си. — Детството е толкова кратко.
Но Рина едва ли я чу. Пък и да беше, едва ли разбра значението. Защото това бяха само думи. А думите, както вълните, които се блъскаха в брега, бяха безполезни срещу огромната сила, която се зараждаше в нея.
Лади се обърна и бързо метна топката към първа база. Бегачът хукна и достигна целта успешно, вдигайки с краката си облаци прах. Когато прахът се разсея, те чуха гласът на съдията: „Аут!“ и играта свърши.
Момчетата се струпаха около него, потупвайки го радостно по гърба.
— Чудесно игра, Лади! Майсторски стреляш! — После изчезнаха и те с Томи закрачиха към брега.
— Какво ще правиш следобед? — запита Томи.
Лади сви рамене.
— Нищо.
Продължаваше да мисли за онова страхотно хвърляне, което бе направил Махони. Не биваше да допусне топката да му избяга така. Трябваше да играе по-добре, ако искаше да влезе в университетския отбор на „Берингтън“ следващата пролет. Реши да отделя по един час всеки следобед, за да усъвършенствува хвърлянето. Разправяха, че именно така Уолтър Джонсън овладял точния си удар.
— В „Бижу“ дават новия филм с Хут Гибсън — каза Томи.
— Гледал съм го в Бостън — Лади погледна приятеля си. — Кога ще дойде Джоан?
— Братовчедката ми ли? — попита Томи.
— Познаваш ли друга с това име? — саркастично отбеляза Лади.
— Може би тази събота или неделя — отговори Роми на първоначалния въпрос.
— Значи можем да я заведем на кино — каза Лади.
— Чудно, няма що! — изсумтя Томи. — За теб е добре, но какво ще правя аз? Не е най-голямото удоволствие да седя до вас и да ви гледам как се опипвате. Аз кого да взема?
— Не знам — безпомощно отвърна Лади.
Томи повървя малко и изведнъж щракна с пръсти.
— Измислих! — каза въодушевено той.
— Кой?
— Сестра ти, Рина.
— Рина ли? — учуди се Лади. — Та тя е още дете.
Томи се засмя.
— Съвсем не е дете. Бая са й набъбнали. Сега дори изглаждат по-големи, отколкото тогава, на сала, преди две седмици.
— Но тя е едва тринайсетгодишна — каза Лади.
— Братовчедката ми Джоан е само на четиринайсет. Миналата година, когато я опипваше зад къщата, беше на тринайсет.
Лади го погледна. Може би Томи беше прав. Рина бе пораснала. Той сви рамене.
— Добре — съгласи се той накрая. — Ти я покани. Все пак не се знае. Не вярвам мама да я пусне да дойде.
— Ще я пусне, ако ти я помолиш — каза уверено Томи.
— Отивам да си взема душ и да си сложа банския — каза Лади. — Ще се срещнем на плажа.
— Дадено — прие Томи. — До скоро.
Във вилата беше хладно и тихо след горещината и шума на играта. Лади бавно мина през кухнята.
— Моли! — провикна се той.
Отговор не последва и тогава си спомни, че беше четвъртък, свободния ден на Моли. Чу шум на горния етаж и отиде до стълбището.
— Майко?
До него долетя гласът на Рина:
— Заминаха до Хианис Порт, ще вечерят там с някакви хора.
— Аха! — промърмори той. Върна се в кухнята и отвори хладилника. Извади бутилка мляко и парче шоколадова торта и ги постави на масата. Пи направо от бутилката и изяде тортата с пръсти. Едва когато свърши, се сети, че си беше обещал да не се докосва до сладкиши с надеждата, че така кожата му ще се изчисти.
Остана седнал така, някак унесен. Чу да се затръшва вратата на банята и шумът от стъпки, водещи към стаята на Рина. Замисли се какво ли прави вкъщи по това време следобеда. Обикновено вече бе на плажа, с кикотещата се група на глупавите си приятелки.
Може би Томи беше прав. Тя порастваше. Начинът, по който така нахално бе застанала на сала с полуизскочили гърди, оставяйки ги да се пулят, показваше, че самата тя не се мисли вече за дете. Все пак Томи бе прав в едно. Нейните наистина бяха по-едри от тези на братовчедка му.
Образът на Рина, застанала на сала, изплува в ума му: начинът, по който ги гледаше, докато те се взираха в нея, провисналата й на раменете мокра коса и долната й устна, нацупена и някак натежала.