Влезе във всекидневната на път за банята и пръстите й вече разкопчаваха блузата. Вратата се отвори и тя се обърна натам.
— Подранила си — каза Рина.
Пеги я изгледа студено и без да отговори, затвори вратата след себе си. Рина сви рамене. Пеги изпадаше в подобни настроения. В един момент беше весела, приветлива и любезна, в следващия — студена, дори намръщена. Щеше да й мине.
— На масата има сирене и малко вино, ако искаш нещо преди вечеря — каза тя и продължи към банята. Ръката на Пеги я завъртя.
— Мисля, че ти казах да не се срещаш повече с Дешам!
Рина се вторачи в нея. Сигурно някой ги е видял в ресторанта и е казал на Пеги. Странно, че от всички мъже, които познаваха, Пеги я ревнуваше само от Жак. По-младите никога не я тревожеха, но Жак, със странната си самоуверена усмивка и леко посивялата коса на слепоочията, винаги успяваше да я разстрои.
— Срещнах го случайно и той ме покани на обяд — заяви тя. Не че се страхуваше от сцените на ревност на Пеги, но просто нямаше настроение за кавга. — Не можех да бъда невъзпитана.
— След това къде беше цял следобед? — настоя Пеги. — Не беше в художествената академия, не беше и у дома. Телефонирах и на двете места и едва не полудях от притеснение.
— Не ми се ходеше в академията — обясни тя. Пеги я погледна с присвити очи.
— Случайно да си била в апартамента му?
— Не, не съм — отвърна на погледа й Рина.
— Видели са го към четири часа да влиза в апартамента си с някаква блондинка.
Рина повдигна вежди. Жак не си пилееше времето.
— Не съм единствената блондинка в Париж — отбеляза тя.
— Той не отговаряше по телефона — продължи Пеги обвинително.
— Не можем да го виним за това, нали? — усмихна се Рина.
Ръката на Пеги я перна през лицето.
— Лъжеш!
Ръката на Рина се залепи за удареното място. Тя се вторачи в Пеги.
Другата буза също пламна, когато ръката на Пеги се стовари там. Тя сграбчи Рина за раменете и започна да я раздрусва.
— Искам да ми кажеш истината!
— Казах ти истината! — изкрещя Рина, опитвайки се да удари Пеги. Пеги политна назад от внезапната атака. Лицето й доби измъчено изражение.
— Защо постъпваш така, след като знаеш колко силно те обичам?
Рина я изгледа. За пръв път изпита погнуса. Най-напред от Пеги, после от себе си.
В същия миг Пеги падна на колене, обгръщайки с ръце бедрата на Рина.
— Моля те, моля те, мила, не ме гледай така. Не ми се сърди. Прости ми. Полудях от ревност.
Лицето на Рина я болеше на мястото на удареното. Изведнъж се почувствува уморена.
— Никога повече недей да правиш така — каза отпаднало тя.
— Няма, няма! — страстно заобещава Пеги. — Просто не мога да понасям мисълта, че онзи развратник простира мръсните си ръце по теб.
— Той не е развратник, а мъж, — заяви Рина. Погледна към Пеги. Лека нотка на презрение прозвуча в гласа й. — Истински мъж. Не имитация.
— Аз ти показах повече, отколкото би научила от всички мъже на света.
Внезапно Рина проумя — първият блед лъч на голата истина. Обзе я леден страх. Погледна тъмнокестенявата глава, притисната отпред към полата й.
— Това именно е лошото. Ти много усърдно ми показваш любов, учиш ме на любов. Но това е външната страна. Защо не ме научиш да изпитвам любов, да давам любов? — Бавно отблъсна главата на Пеги. А после, поради липса на по-добро място, се свлече на колене, зарови лице в гръдта на Пеги и се разрида.
— Плачи, любима, плачи — зашепна Пеги. — Изплачи всичко. Аз винаги ще бдя над теб. Това е любовта.
Амру Сингх пристигна рано на приема, който Паван даваше в чест на разбулването на своята статуя-шедьовър. Беше към шест часа, когато Амру Сингх се поклони на домакина, учтиво отказа някаква напитка и зае обичайното си място до стената на празната стая.
Верен на навика си, той си свали ризата, сгъна я прилежно и я постави на пода. После си свали обувките — чорапи не носеше — и ги постави до ризата. Пое дълбоко дъх и като облегна гръб на стената, се плъзна надолу, докато седна точно върху ризата, с кръстосани крака.
По този начин, без да върти глава, можеше да наблюдава действията на всички в стаята. В това положение можеше най-лесно и ясно да разсъждава. Мислеше за много неща, но главно за суетата и стремежите на човека. Амру Сингх търсеше мъж, чиято суета и амбиции надхвърляха личните и се стремяха единствено към славата, заровена от векове дълбоко в човешкия дух. Това, че все още не бе попаднал на такъв мъж, не го обезсърчаваше.
Почувствува как мускулите му се напрягат, но в същото време това носеше облекчение и спокойствие: долови как дишането му стана по-бавно и по-повърхностно.
Изключи за няколко минути едно кътче от съзнанието си, въпреки че очите му останаха отворени и нащрек. Все някоя нощ, може дори тази, търсенето щеше да свърши.