Но той усещаше вече злият дух на богинята Кали да витае из стаята. Вътрешно се отърси и отстрани от себе си чувството на разочарование. В стаята имаше толкова много дребни хорица.
На пода, в ъгъла зад големия диван, един мъж и една жена извършваха акта на прелюбодеяние скрито, или поне така си мислеха те, от другите. Той се замисли за неприличните пози, издълбани високо по стените в храма на богинята и почувствува как го обзема отвращение. Това грозно съвокупляване, което наблюдаваше под високите крака на огромния диван, не се оправдаваше дори като свещен религиозен акт в чест на злото.
В ниша край вратата стоеше на пиедестал завитата статуя, като само една-единствена електрическа крушка грееше над нея. Стоеше си спокойно там, приличаща на труп в саван и дори не помръдна, когато вратата се отвори за двамата новопристигнали. Без да отмества поглед, Амру ги позна. Русата американка и приятелката й, тъмнокосата. Той затвори разсъдъка си за тях, когато часовникът заби и Паван почна речта си.
Тя не беше нищо друго, освен повторение на казваното от него през цялата вечер и много пъти преди, ала накрая изведнъж той се разплака. Беше много пиян и едва не падна, когато с рязко дръпване смъкна покривалото от статуята.
В стаята се възцари тишина. Всички загледаха студената, изваяна от мрамор фигура. Беше в размери две трети от естествените и изсечена от бледорозов италиански мрамор с мек, топъл жизнен оттенък на светлината на стаята. Фигурата бе застанала на пръсти, с вдигнати над полуизвитото лице ръце, присягащи към своя любим, слънцето.
После тишината се наруши и всички едновременно започнаха да коментират и да поздравяват скулптора. Впрочем, всички, с изключение на Леокадиа, търговецът на произведения на изкуството. Дребен, сив човечец с тънки, свити устни.
В крайна сметка, независимо какво казваха останалите, негова бе окончателната присъда. Той определяше стойността. Определената от него цена би могла да обезсмисли всякаква продажба; неговата оценка бе меродавна.
Паван пристъпи развълнувано към него.
— Е, мосю? — запита той. — Какво мислите?
Леокадиа не погледна Паван. Той никога не гледаше този, с когото говореше. Художниците твърдяха, че не срещал погледа им, защото бил паразит, живеещ чудесно от пиенето на кръвта им.
— Пазарът за скулптури е много оскъден — отбеляза той.
— Ха! — изръмжа Паван. — Не ви питам за пазара? Питам за моята творба!
— Творбата си личи, че е ваша — уклончиво каза търговецът.
Паван се обърна и направи жест с ръка към мълчаливата статуя.
— Погледнете тези гърди. Взел съм ги от различни модели, за да получа симетрия, непостигната от природата. Лицето? Безупречно! Вижте веждите, очите, скулите, носа! — изведнъж той млъкна, вперил очи в статуята. — Носът! — прошепна той.
Обърна се към моделите, прилепили гръб до стената.
— Донесете за господина бутилка вино! Носът, мосю — каза укорително той. — Защо не ми казахте за носа?
Леокадиа продължаваше да мълчи. Не беше уместно да казва на Паван, че не е намерил нищо лошо в носа. Трябваше да си поддържа авторитета.
— Длетото ми! — изрева Паван. Качи се на един стол и внимателно намести инструмента. Леко остърга камъка, после заглади повърхността с ръкава си. Мраморът пак заблестя и той отстъпи назад, приковал поглед към мястото.
Изведнъж изрева с болезнено отчаяние.
— Лошо е! Всичко е лошо! Защо не ми казахте, мосю? Защо ме оставихте да се правя на глупак?
Леокадиа продължаваше да мълчи.
Паван впери тъп поглед в търговеца, очите му се насълзиха, после се обърна и яростно запрати дървения чук към главата на статуята. Мраморът се строши и главата се разби на парчета на пода. Паван заудря неистово останалата част от скулптурата. Паднаха ръцете, после едното рамо; на гърдите се появи пукнатина, после и те се строшиха. Статуята се залюля лудо на пиедестала и рухна долу.
Паван коленичи над късовете, размахвайки дървения чук като обладан от нечисти сили.
— Обичах те! — крещеше той, а сълзите се търкаляха по лицето му. — Обичах те, а ти ми измени! — Най-после падна изтощен на пода, сред разбитите отломки.
Тъй внезапно, както бяха дошли, сълзите секнаха и Паван като луд зарови из парчетата натрошен мрамор. Най-после намери това, което търсеше. Изправи се. Държейки къса в ръка, той се олюля нестабилно към търговеца на художествени предмети.
— Сега виждам грешката си, мосю — каза той. — А вие?
Леокадиа погледна парчето камък. Той даже не знаеше какво трябваше да представлява. Ала и сега не беше време да проговаря. Кимна само предпазливо.