— Добре — каза Жак. — И как ще стане това?
— Той ме учи на йогистките упражнения за бременни. С тях ще мога да контролирам цялото си тяло.
— Не виждам ползата. Упражненията имат смисъл тогава, когато си бременна.
— Зная — каза тя.
Нещо в гласа й го накара да я погледне в огледалото. Лицето й беше безчувствено, отдадено на медитацията.
— Как започнахме тази тема? — запита той.
Очите й отскочиха към него.
— Ти я започна — каза тя. — Доктор Форне казва, че си ме оплодил.
Изведнъж той се намери на пода до нея, прегърна я и почна да я целува, говорейки за развод с жена си, така че детето да може да се роди в семейната вила в Южна Франция.
Тя сложи пръст на устните му. Стори му се, като че ли изведнъж е станала по-възрастната.
— Хайде, хайде — каза нежно тя. — Постъпваш като американец с глупави, провинциални схващания. И двамата знаем, че един развод ще разруши кариерата ти, така че не говори повече за това. Ще си родя детето и ще продължим да си живеем, както досега.
— Ами ако баща ти узнае?
Тя се усмихна.
— Не е нужно да узнава. Като отида на гости, просто ще обясня, че съм имала нещастен брак и това ще бъде всичко. — Тя се засмя и го побутна към банята. — Върви сега да се изкъпеш. Достатъчно вълнения имаше днес. Взе ли ми бостънските вестници?
— В чантата са.
Той се потопи във ваната. Водата беше топла и го отпусна: той усети как ускореният ход на сърцето му постепенно се нормализира. Бавно, с прилив на свежи сили и задоволство, той почна да се сапунисва.
Излезе от банята, привързвайки халата си. Рина не беше в спалнята и той отиде във всекидневната. Нещо в начина, по който седеше край масата, загледана във вестника, накара тръпки на уплаха да пробягат по тялото му.
— Рина!
Тя се обърна към него. Бавно повдигна очи. Никога през живота си не бе виждал такова дълбоко страдание. Сякаш бе изгубила всякаква надежда за избавление.
— Не ще мога да родя бебето, Жак — промълви тя глухо. Сълзите бликнаха от очите й.
— Какво? — отскубна се от гърлото му.
— Трябва да си вървя у дома — прошепна тя.
— Защо? — извика той и болката се появи.
Тя посочи вестника: той пристъпи и погледна през рамото й.
Голямото заглавие минаваше през цялата страница:
Бостънски банкер от пето поколение заплетен в криминален банкрут на семейна банка
Отдолу имаше снимка на три колони на Харисън Марлоу.
Той я улови за раменете.
— О, мила!
Едва долови шепота й:
— Толкова исках това бебе!
Знаеше, че не е време да спори с нея. Едно нещо разбираше като французин — синовния дълг.
— Ще имаме друго — утеши я той. — Когато това свърши, ти ще се върнеш във Франция.
Усети я как се раздвижва в прегръдката му.
— Не — проплака тя. — Доктор Форне ми каза, че никога няма да имам друго дете.
13.
Огромният вентилатор на тавана бръмчеше, но августовската задуха се чувствуваше в кабинета на губернатора. Слабичкият, нервен секретар посочи на Рина стол пред масивното бюро.
Седна и загледа младия мъж, застанал напрегнато до губернатора, как вдига лист след лист, докато губернаторът ги подписваше. Най-после той свърши, секретарят взе последния лист и забърза навън, затваряйки вратата след себе си.
Погледна губернатора, който присегна през бюрото и извади пура от кутията. За миг тя зърна пронизващи, тъмни очи върху приятно лице. Гласът му бе леко пресипнал:
— Имате ли нещо против да запуша, мис Марлоу?
Тя поклати глава.
Той се усмихна, взе ножче и грижливо подряза края на пурата. Сложи я в устата си и запали клечка кибрит. Пламъкът, ярък, жълт и голям, се смали, когато той всмукна от пурата. Тя долови лекия, приятен аромат на хаванска пура, когато той хвърли клечката в пепелника и пак се усмихна.
— Едно от малкото удоволствия, които моят лекар все още ми позволява — каза той. Имаше обикновен и все пак изключително ясен глас, който лесно запълваше стаята, въпреки че говореше тихо, като артист, обучен дори шепотът му да достига до най-далечните редове на втория балкон. Наведе се над бюрото и сниши глас до поверителен шепот. — Знаете ли, надявам се да доживея до сто двадесет и пет години и моят лекар мисли, че това е възможно, ако преустановя пушенето.
Тя долови убеждаващата топлота и настойчивост, с която бяха изречени думите, и за миг дори повярва.
— Сигурна съм, че ще доживеете.
Той се облегна на стола с видимо задоволство.
— Между нас казано, не че държа особено да живея толкова дълго — каза той. — Само че когато умра, не искам да оставям врагове и смятам, че единственият възможен начин е да ги надживея всичките.