Засмя се и тя се присъедини към него, забравяйки за миг причината, която я беше довела тук. В него имаше нещо невероятно младежко и жизнено, което противоречеше на започващата да посивява гъста, лъскава черна коса.
Погледна я през масивното бюро и за пореден път почувствува тежестта на това, което предстоеше. Всмукна от пурата и бавно издуха дима. Харесваше му това, което виждаше. Ни помен от модерните дивотии като диети и късо подстригани коси. Нейната падаше свободно върху раменете.
Вдигна очи и срещна нейните. Разбра, че изучаващият му поглед не й е убягнал. Усмихна се, без да се смути.
— Бяхте дете, когато дадох съгласие да ви осиновят.
Думите му я предразположиха.
— Мама и татко често са ми разказвали колко внимателен сте били и как сте им дали възможност да ме осиновят.
Той кимна бавно. Разумно беше от тяхна страна да й кажат истината. И без това рано или късно щеше да я узнае.
— Сега на осемнадесет години ли сте?
— Следващия месец ставам на деветнадесет — бързо каза тя.
— Пораснали сте малко, откак ви видях. — След това лицето му стана сериозно: грижливо постави пурата в пепелника. — Зная защо сте дошла да ме видите — каза той с ясния си глас. — И бих желал да ви изразя съчувствието си за положението, в което се намира баща ви.
— Проучихте ли обвиненията срещу него? — рязко запита Рина.
— Прегледах делото — призна той.
— Мислите ли, че е виновен?
Губернаторът я погледна.
— Банкерството е като политиката — започна той. — Има много неща, които са морални. Но незаконни. Това, че могат да бъдат едни и същи, няма значение. Присъдата се произнася само за крайния резултат.
— Искате да кажете — вметна бързо тя, — че работата е… в това да не те заловят!
Той изпита прилив на задоволство. Харесваше бързите, разсъдливи хора, обичаше свободната размяна на мисли, идващ от контакта с тях. Колко лошо, че сред политиците се срещаха малцина такива.
— Няма да бъда циничен — продължи тихо той. — Работата не е толкова проста. Законът е гъвкаво нещо. Той е жив и отразява надеждите и желанията на хората. Затова се променя толкова често. В края на краищата ние вярваме, че законната и моралната страна ще станат две успоредни прави, които се срещат в безкрайността.
— Безкрайността е доста далеч, за да я дочака човек на възрастта на баща ми — отбеляза тя. — Никой не разполага с необходимото време. Нито вие, дори ако доживеете сто двадесет и петте си години.
— За нещастие, решението винаги си остава най-големият риск за ръководителите — отговори той. — Вашият баща рискува, когато отпусна тези заеми. Той се оправдаваше с това, че без тях някои заводи щели да се принудят да затворят, оставяйки много народ без работа, други щели да загубят спестяванията си или основните си фондове за съществуване. Така че от морална гледна точка баща ви беше напълно прав, постъпвайки така.
Но законно работата е съвсем друга. Основното задължение на една банка е към нейните вложители. Законът взема това предвид и съставя правилата за управление на тези заеми. Съгласно закона, баща ви никога не е трябвало да отпуска заемите, тъй като покритието им е било неравностойно. Естествено, ако заводите не бяха затворили и заемите бяха изплатени, той щеше да бъде почитан като обществен благодетел, предвидлив бизнесмен. Обаче се случи обратното и сега същите хора, които можеха да го възхваляват, настояват за главата му.
— Няма ли известно значение фактът, че той загуби и собственото си имущество в опита да спаси банката? — запита Рина.
— За нещастие, не — поклати глава губернаторът.
— Вие нищо ли не можеше да направите за него? — отчаяно попита тя.
— Добрият политик не върви срещу общественото настроение — бавно каза той. — А точно сега обществото иска изкупителна жертва. Ако баща ви опита да се защитава, ще загуби всичко и ще му окачат десет до петнадесет години. В такъв случай, преди той да подлежи на помилване, аз отдавна ще бъда в пенсия.
Той вдигна пурата от пепелника и я завъртя между силните си, бели пръсти.
— Но ако го убедите да се признае за виновен и да отмени съдебното дирене, аз ще убедя съдията да му наложи една до три години. След петнадесет месеца ще го помилвам.
Тя впери поглед в него.
— Но ако нещо се случи с вас?
Той се усмихна.
— Аз ще живея сто и двайсет и пет години, забравихте ли? Но дори и да не съм наоколо, баща ви не може да загуби. В най-лошия случай ще подлежи на помилване след двадесет месеца.
Рина се изправи и му протегна ръка.
— Много ви благодаря, че ме приехте — каза тя, гледайки го в очите. — Независимо какво ще стане, надявам се да доживеете до сто двадесет и пет години.